– Добре, какво предлагате?
– Симптомите на ТОРС са трудно различими, докато не се проявят напълно. В ранните стадии на болестта заразеният човек прилича на болен от грип – леки болки, вероятно подсмърчане. Ако някой започне да проявява тези симптоми, няма начин да се разбере със сигурност дали човекът е настинал, дали е с грипен вирус или, Боже опази, заразен с ТОРС. Проблемът е, че носителите на тези болести са най-заразни в началото. Трябва да обмислим възможността да разделим хората на подгрупи за по-нататъшна изолация. Тези с болки в тялото трябва да бъдат събрани на едно място. Онези с болки в гърлото – на друго. Кихащите, заедно с други респираторни проблеми – на трето. Всеки с висока температура трябва да бъде под карантина спрямо останалите. Тези са стандартните процедури – Агенцията ги познава, но не ги спазва. Мислят, че е достатъчно просто да ни врътнат ключа тук. Това може и да върши работа, ако целта е да се опази останалото население от избухване на епидемия, но не върши особена работа, когато става дума за предпазването на онези от нас, които все още не са се разболели… но ако нищо не се промени, съвсем скоро ще се разболеем всички.
Клеър почувства как в носа ѝ се заражда кихавица. С огромно усилия на волята я прогони. Имаше чувството, че ако сега кихне, тези хора тук ще я помъкнат директно към крематориума.
Барингтън пристъпи към нея и понижи глас, така че само тя да го чува:
– Разбрах, че сте открили ново тяло – Станфърд Пенц от Кардиологията. Очевидно това е причинило известна паника по-рано днес, но сега, когато Бишъп е в ареста, ситуацията е по-спокойна. Мога да ви заявя напълно уверено, че ако не намерите начин да контролирате тази тълпа, нещата имат потенциала да станат доста неприятни, и то за твърде кратко време. Точно в момента в главите им се започва да се върти идеята „ние срещу тях“. Предлагам ви да помогна да оправите това, докато все още има начин. Мога да ви помогна, но само ако ми позволите.
Клеър знаеше, че е прав, и разбираше, че тези хора му вярват, само по начина, по който го гледаха, по всеобщото притихване, когато той заговореше.
– Кажете на приятеля си да остави закачалката на мястото ѝ и аз ще се престоря, че не е нападнал полицай току-що. Дайте да започнем оттам.
Барингтън се извърна наляво, но очите му оставаха приковани към Клеър.
– Остави това, Хари. Надали някой тук ще съжалява, ако тази дама те гръмне. По-добре не ѝ давай основателна причина.
Закачалката му хвърли бърз поглед, след което изръмжа нещо и остави на пода импровизираното си оръжие. Стоут пристъпи напред и го избута встрани.
– Да го арестувам ли? – попита той.
Клеър поклати глава.
– Всички трябва просто да се поуспокоим.
– Ако ме свържете с подходящия човек от Агенцията, Мога да съм от полза – каза Барингтън. Отново понижи глас: – Дайте на тези хора някаква задача, за да не стоят просто така, и мисля, че ще забележите как веднага ще станат по-податливи.
Отново беше прав. А и нямаше време да мисли как да се справя с гневна тълпа.
– Може би ще искате да говорите с Джаред Малтби. Той работи на горните етажи. Дайте си телефона.
Той измъкна телефона от задния си джоб, посегна да ѝ го подаде и веднага го дръпна назад, щом забеляза очите ѝ – червени, сърбящи и подпухнали, както ги усещаше.
– По-добре ми продиктувайте номера.
В същия миг изпищя жена.
27.
Дневник
Залепих ухо на открехнатата врата на Либи. Не виждах нищо през процепа, а и не чувах нищо. Името се изплъзна от устата ми, преди да успея да го спра:
– Либи?
Тя не отговори. Никакъв звук.
Помислих си дали да вляза, но след това си представих как тя се събужда и пищи – странното момче от отсрещната стая се е надвесило над нея и държи сникърс. Далеч не беше най-добрият начин за запознанство.
Вместо това слязох на долния етаж, който беше също толкова тих и безлюден като втория. В някое и друго ъгълче бяха оставени светнати лампи, но определено сенките печелеха битката за територия в страната на Финики.