В кухнята се запътих направо към шкафа с приборите. Не намерих ножове вътре – само вилици и лъжици. Госпожица Финики прибираше опасните неща и ги криеше някъде, вадеше ги само при необходимост и после си ги събираше обратно. Не беше точно най-доверяващата се личност, която познавах.
Липсваше ми моят нож. Мислено си отбелязах да не забравя да си го взема следващия път, когато се срещна с д-р Огълсби. Каза, че не у него, но знаех, че лъже. Не обичах лъжците. Ни най-малко.
Претършувах всяко чекмедже и шкафче в кухнята, без да съм сигурен какво точно търся. Не че намерих кой знае какво. Кухненски работи, нищо, което да не бях виждал преди. Нищо полезно.
Хладилникът избръмча.
Винаги ми беше странно защо госпожица Финики не заключва хладилника. Освен когато беше време за закуска, обед или вечеря, майка ми винаги заключваше хладилника – откакто се помня. Затова предполагах, че всички хладилници вървят с катинар. Отворих вратичката, разгледах съдържанието му и щом открих, че вътре няма нищо по-вкусно от сникърса, който вече беше в джоба ми, я затворих наново. Списъкът с дневните ни задачи бе закрепен с тежък магнит отвън. До него бе лепнат календар с котенца. Малка червена звезда отбелязваше днешния ден. Предишните дати бяха зачеркнати. И други от дните имаха червени звезди. Нямаше нищо написано, но датата 29 август беше оградена с червено мастило.
През прозореца на кухнята видях хамбара – черната му сянка се открояваше на фона на нощното небе далеч оттук в полето. Луната се взираше в него през пелената от тъмни облаци.
Миг по-късно вече вървях към хамбара, без да имам никакви спомени как съм излязъл от кухнята.
28.
Наш
Ден пети, 10:06
– Какво, по дяволите, си си мислел!?
Лицето на капитан Далтън пламтеше в толкова яркочервено, че Наш можеше да почувства топлината, която излъчваше, чак от другия край на стаята.
Не му се минаваше през всичко това. Не и сега.
Тъй като две от гумите му бяха изпуснати, се видя принуден да остави колата си на ъгъла на Маккормик Стрийт. Дори и още да не я бяха ошушкали и оставили на трупчета, вероятно скоро щяха да го сторят. Пул го закара до управлението с джипа си. Караха след вана на спецчастите, в който бе и Бишъп, а след тях се влачеха един куп репортери. Други журналисти пък ги чакаха пред входа на полицията. Наш се свърза по радиото с вана и им каза да заобиколят отзад. Само че и там имаше репортери. Не толкова, колкото отпред, но достатъчно, за да им препречат пътя. Имаше камери и фотоапарати навсякъде. Метнаха едно черно яке върху главата на Бишъп, прекараха го през тълпата и се мушнаха в сградата. Далтън го беше притиснал в ъгъла още в мига, в който вратата се затвори зад гърбовете им:
– Ритнал си заподозрян!
– А ти не би ли?
Ох, това надали щеше да помогне.
Далтън почервеня още повече.
– Веднага щом Бишъп се озове в ареста, те искам в кабинета си!
Врътна се и изчезна, преди Наш да започне да изрежда множеството аргументи, които изникнаха в съзнанието му:
Съпротивляваше се при арест. Подиграваше ми се. Заплашваше жителите на нашия прекрасен град. Не искаше да каже къде е останалото количество от вируса. Става въпрос за скапания Ансън Бишъп, мамка му – ако го оставиш на тротоара, половината град ще се изреди да го нарита. Той…
Истината беше, че нямаше разумна причина да рита Бишъп, и добре знаеше това. Искаше му се да може да се върне назад във времето и да промени нещата, но не можеше. Нямаше значение има ли камера, няма ли… не трябваше да го прави. Щеше да си понесе последиците… но не точно сега.
– Къде го искаш?
Беше Еспиноза, агентът на спецчастите от дясната страна на Бишъп.
Наш се обърна към Пул:
– Сигурен ли си?
Пул кимна.
Наш впери поглед в него за миг, после се обърна към Еспиноза:
– Стая за разпити номер две. Точно срещу Портър.
Пул ги изчака да тръгнат, след което извади телефона си и го подаде на Наш.
– Всеки момент ще звънне шефът, озадачен защо сме тук вместо на „Рузвелт“. Може да настоява да замъкнем Бишъп там. Искам да ми спечелиш малко време.
Наш пое телефона.
– Не ми приличаш на човек, който се опълчва срещу шефа си.
– Докато не ми е дал изрична пряка заповед, това не се брои за неподчинение – изтъкна Пул напълно логично. – Разполагаме само с една възможност да разпитаме тези двамата, докато са тук. В мига, в който Портър вече официално е задържан, а Бишъп го поемат федералните, всичко свършва. Извън тези стени има милиони движещи се колелца, всяко готово да отведе този случай в различна посока. Ако искаме да узнаем истината, сега му е времето. После ще е късно.