Наш знаеше, че Пул е прав. Бяха го обсъдили още в колата, но това не променяше факта, че сякаш и двамата седяха сред тиктакащи бомби, готови да избухнат всеки момент.
В коридорите се събираха тълпи. Полицаите и служителите се блъскаха да мернат поне за миг Бишъп, докато минава покрай тях. Наш и Пул едва си проправяха път. Пристигнаха в стаята за разпити тъкмо когато Еспиноза излизаше. Той затвори вратата зад себе си и погледна Наш:
– Обезопасен е, обездвижен, няма да ходи никъде… но въпреки това нямам нищо против да оставя един от хората си пред тази врата.
– Остави двама – отвърна Наш. – И разчисти този коридор, ако ти е възможно.
– Нямаш грижи.
– Знаеш, че не можеш да влезеш с мен вътре, нали? – попита Пул.
– Предположих – отвърна Наш. – Ще бъда в стаята за наблюдение. Ако ме привикат, ще оставя телефона ти на някой от специалните части.
– Дръж го у теб – възрази Пул. – Ако в следващите няколко часа не мога да си намеря телефона, толкова по-добре.
После отвори вратата, влезе в стаята за разпити и затвори зад себе си.
Наш отиде в стаята за наблюдение.
Там завари Антъни Уорник от кабинета на кмета, застанал зад полицая, който отговаряше за звукозаписното оборудване. Не си казаха нищо. Погледите, които си размениха, бяха достатъчни.
Еспиноза влезе малко след него и се наведе близко, така че Уорник да не може да го чуе.
– Хей, как си?
– Като изтръпнал. Като че ли все още не съм осмислил всичко.
– Нямах предвид това. Броган се обади, болен бил, с температура 39,4°С. Жена му каза, че ако вдигне още малко, го води директно в Спешното. Той имаше контакт с двете момичета в къщата на Ъпчърч още преди да знаем с какво си имаме работа. Не мога да се свържа с Тибидо – доста нетипично за него, – а той беше един от първите, които минаха през онази врата. Да чувстваш, че се разболяваш?
Наш поклати глава. Движението само му напомни всички болки в костите и ставите, както и че все още не можеше да се стопли като хората.
В стаята за разпити Пул седна зад алуминиевата маса срещу Бишъп. Никой нямаше да помръдне през следващите два часа.
29.
Клеър
Ден пети, 10:07
Писъкът се разнесе от коридора в далечния край на кафенето. Клеър се затича по посока на звука. Стоут, Клозовски и д-р Барингтън я следваха по петите. Други хора също хукнаха след тях. В коридора откриха жена на двайсетина години, запушила устата си с длани, с очи, приковани към вратата на тоалетната. Зад нея се виждаше количка с препарати и принадлежности за почистване. Когато зърна Клеър, момичето посочи вратата:
– Там…
Клеър извади оръжието си.
– Всички стойте тук!
Мина покрай жената, бутна вратата и влезе с насочено оръжие.
– Полиция! Никой да не мърда!
Думите ѝ проехтяха в тясното пространство. Обърна се светкавично и огледа помещението. Не видя никого. Коленичи и погледна под вратите на кабинките. Забеляза два крака в предпоследната, чиято врата беше притворена.
– Излизай! Веднага!
Изправи се и пристъпи по-близо до кабинката.
Знаеше, че нещо не е наред, още преди да бутне вратата. Бял прах покриваше пода около краката ѝ и тоалетната чиния. Блестеше под ярката флуоресцентна светлина.
Сол.
Забеляза частичен отпечатък от обувка в прахта. Голям, вероятно мъжки.
Жената бе седнала на тоалетната чиния, напълно облечена, главата ѝ бе клюмнала наляво. Очите ѝ бяха отворени, но само дясното бе впило немигащ поглед в Клеър. Лявото представляваше мрачна черна дупка, от която надолу по страната се процеждаше тънка струйка кръв. Окървавено беше и мястото, където се бе намирало лявото ѝ ухо. Нямаше нужда да проверява устата ѝ – знаеше, че и езикът ѝ липсва. Ръцете на жената бяха сключени пред гърдите ѝ като за молитва. Вероятно бяха залепени – Клеър не можеше да си представи друг начин, по който щяха да се задържат в подобна позиция. Три малки бели кутийки, привързани с черна лентичка, бяха подредени върху стоманения диспенсър за тоалетна хартия. На стената с черен маркер беше написано „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“.
Клеър си спомни, че това е една от жените в кафенето, но не можа да се сети за името ѝ. Беше я видяла преди няколко часа, когато си вземаше кафе.
– Това е Кристи Алби, тя работи в администрацията.
Д-р Барингтън бе застанал зад нея. Беше си сложил очила.
– Казах ви да изчакате отвън.