Той се направи, че не я е чул, пристъпи навътре и постави два пръста върху врата на жената.
– Няма пулс. И е студена на допир. Предполагам, че е мъртва от поне час.
– Господи, отдръпнете се!
Клеър го улови за колана и го издърпа от кабинката. Беше стъпил право в солта. Сега вече имаше два отпечатъка от обувки, като този на извършителя беше размазан.
– Мамка му! Това бяха улики! Искам да се махнете оттук. Замърсявате ми местопрестъплението.
Барингтън се намръщи.
– Просто исках да…
– Моля ви, докторе. Излезте. Не казвайте на никого какво сте видели.
След него влязоха Клозовски и Стоут. Клеър се обърна към Стоут:
– Моля ви, разкарайте всички оттук.
Той погледна зад гърба ѝ, видя мъртвата жена на тоалетната чиния, пребледня и побърза да се измъкне, като побутваше д-р Барингтън пред себе си.
Клозовски се приближи до Клеър. На лицето му се четеше объркване.
– Бишъп е в ареста. Как…
– Името ѝ е Кристи Алби. В списъка ти е, нали?
Той кимна.
– Администрация. Обработвала е голяма част от исковете на Ъпчърч. Била е връзка между болницата и застрахователната компания. Клеър, ако Бишъп е в ареста, а Сам е задържан, кой тогава върши всичко това?
– Не използвай името на Сам в едно изречение с това на този мръсник!
– Знаеш какво имам предвид. – Той посочи кутийките. – Тези са участвали в достатъчно мои кошмари, за да съм хиляда процента сигурен, че са абсолютно същите като онези, които Бишъп използваше.
Съзнанието на Клеър препускаше неуморно.
– Трябва да се стегнем. Ще фотографирам и ще опиша местопрестъплението, след което трябва да запечатаме тази тоалетна. Искам тялото ѝ в моргата при същата патоложка, който работи над Станфърд Пенц. Трябва да я накараме да се свърже с Айсли в градската морга. По някакъв начин трябва да открием разликите между тези две тела и останалите жертви на Бишъп. Трябва да ги сравним с откритите в Чикаго и Южна Каролина. Не мога да повярвам, че ще кажа това, но… не може да е Бишъп. И още по-сигурно е, че не е Сам. Има още някой. Може би не е един.
30.
Дневник
Заварих вратата на хамбара отворена. Беше широка – достатъчно голяма, за да мине трактор, – закачена за релса отгоре. Не беше отворена като за трактор – някой я беше открехнал само с около шейсетина сантиметра. Гледах тази врата около минута, чудейки се дали този, който я беше оставил отворена, бе влизал или излизал.
През изминалите няколко месеца на няколко пъти ми се бе случвало да бъркам неволно в джоба си и да търся успокояващото хладно стоманено докосване на моя нож. И всеки път пръстите ми оставаха разочаровани. Сега беше абсолютно същото. Да вляза в хамбара, без да знам дали вътре има някой, или не, беше безразсъдно. Знам, че баща ми не би ми препоръчал да вляза, както и че би се разсърдил, ако разбере, че съм го сторил, но баща ми не беше тук, а и нещо ме човъркаше да пристъпя вътре. Не искам да казвам, че някаква невидима сила ме е подтикнала, не вярвам в подобни неща, но въпреки това го чувствах именно така. Сякаш част от мен вече беше в хамбара и аз нямах друг избор, освен да вляза вътре и да си я прибера.
Тихо пристъпих в тъмната паст на помещението.
Знаех, че силуетът ми е лесно различим на фона на отворената врата, затова бързо се отместих вляво – точно толкова, колкото мастиленочерното одеяло на мрака да ме приюти сред гънките си. Сега не се боях от тъмнината, но невинаги беше така. Когато бях малък, се страхувах от мрака. Страхувах се от мрака толкова, че майка ми оставяше нощната лампа светната, само мяташе един стар шал отгоре, за да приглуши светлината. Баща ми се присмиваше на това, подиграваше ме, но на мен не ми пукаше. Нуждаех се от светлината, също както се нуждаех да дишам. Мисля, Че именно затова ми я отне.
Когато влязох в стаята си въпросната нощ, крушката беше развинтена. Питах майка и тя само сложи пръст на устните си и кимна към всекидневната. Попитах я защо баща ми би ми взел светлината и тези простички думи бяха достатъчни, за да пребледнее. Не беше, защото ги изрекох, а защото ги произнесох достатъчно силно, за да ги чуе баща ми и да дойде.
– Ела с мен – каза той.
Сигурен бях, че майка ми искаше да протестира, но не обели и дума, докато баща ми ме водеше към мазето. По пътя си обратно развинти всички крушки, като остави последна онази на най-горното стъпало – нея махна малко преди да заключи вратата.
Чух го да казва:
– Забрави очите си. Зрението е измамна любовница. Само когато се научиш да се доверяваш на останалите си сетива, наистина ще се научиш да виждаш.