Не ми даде одеяло до втората нощ. Минаха три, преди да ми бъде отпусната възглавница. Прекарах повече от седмица долу. Може да са били и две. Чак когато се научих да съжителствам спокойно с мрака, баща ми ми позволи да се кача горе. А и наистина беше прав. Има много начини да виждаш, без да използваш очите си. Човешкото съзнание се приспособява бързо, намира начин.
В това мазе имаше звуци.
Звуци, които чувах и тук, в хамбара.
Тупкането на малки крачета, които притичват насам-натам. Шумоленето на паяците, които сноват из мрежите си. В свят, черен като този, свят, в който бях сляп, имаше милиони очи, които все още бяха в състояние да ме видят, и чувствах как всяко око се приближава бавно, но сигурно.
Въздухът в хамбара беше по-хладен, отколкото навън. Не се усещаше никакво движение. Въпреки това веднага разбрах, че не съм сам.
– Знам, че си тук.
Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото се надявах. Не исках да я изплаша. Знаех, че е Либи. Не бях сигурен как точно бях разбрал, ала знаех. Мисля, че осъзнах, че тя е тук, още в мига, в който притиснах ухото си до нейната врата в къщата на Финики. Знаех, че е тук, и бях също толкова сигурен, както когато знаех, че си е тръгнала от Терапевтичния център в Камдън в онзи ден, който изглеждаше толкова отдавна, но всъщност не беше.
– Либи, аз съм, Ансън.
Отново мълчание. После:
– Има ли някой с теб?
Гласът ѝ идваше някъде отгоре и вляво. Сладък, ангелски глас, прекрасен като музика. Глас, чист като планински поток. Глас, който можеше да прочете телефонния указател и да го накара да звучи като най-великата история, разказвана някога.
– Само аз съм – отвърнах аз. – Къде си?
Отначало не каза нищо, но я чух да се размърдва. Нещо меко се посипа върху мен отгоре – прах или пудра.
– Отляво на теб има стълба. Аз съм в плевника.
Над мен разцъфна светлинка. Призрачно трептящо пламъче, което се разля из вътрешността на хамбара.
– Побързай, преди някой да е видял светлината.
Забелязах стълбата към плевника на около дузина крачки от мястото, където бях застанал. Не изглеждаше много стабилна, но ме издържа. Изкачих се три метра нагоре и се покатерих на платформата. Под ръцете и коленете ми хрущяха сухи сламки. Подът изглеждаше невъзможно далечен там долу.
Кацнала върху една стара дървена щайга, в далечния ъгъл гореше малка, покрита с петна газена лампа. Либи се бе сгушила встрани, опряла гръб о стената. Главата ѝ бе точно толкова извърната, за да ме наблюдава. Не можех да я видя като хората; сенките се скупчваха плътно около нея като дебело одеяло, осветено отзад от лампата. О, колко ми се искаше да я видя! Желанието да я видя караше кожата ми изтръпва.
– Побързай, гася светлината.
Изправих се и тръгнах към нея. Бях на половината път, когато духна лампата. Дори в настъпилия непрогледен мрак можех да чуя дишането ѝ и се запътих по посока на звука. Седнах достатъчно близо до нея, за да почувствам топлината на тялото ѝ.
„Прекалено близко“, помислих си. Ще се отдръпне.
Не се отдръпна.
Преборих се с изкушението да се преместя още по-близо.
– Ти беше в Камдън – каза тя тихо. – Видях те там.
– Ти също.
Много тъпо прозвуча, знам, но просто ми се изплъзна. Бях нервен. Чувствах се тъп, понеже никога не се изнервях – около майка ми, баща ми, госпожа Картър… въобще около никого. Само че сега определено бях изнервен. И част от мен се радваше, че баща ми не е тук, за да ме види. Не съм сигурен какво би сторил на някой, който ме кара да се чувствам изнервен. Имах няколко идеи и всяка ме разтреперваше.
– Студено ли ти е?
– Малко – отвърнах, въпреки че ми беше добре.
Върху краката ѝ бе метнато одеяло. Тя разпъна едно от ъгълчетата му върху мен. Одеялото беше плесенясало, старо и вероятно мръсно от годините престой в плевника, само че не ми пукаше. Нещо в това, че Либи е до мен, караше всичко да изглежда наред.
Очите ми започваха да свикват с тъмното, подпомагани от лунната светлина, и купчината мрак до мен бавно придоби очертанията на Либи – отначало груби, после малко по-ясни. Едното ѝ око беше насинено. Още един белег до слепоочието. Трети около врата ѝ, сякаш някой я беше душил. Още няколко на дясната ѝ ръка, други на…
Тя извърна глава и сведе поглед.
– Съжалявам. Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.
– Няма проблем. И аз на твое място сигурно също бих зяпала.
– Болеше ли?
– Много. Но минава с времето.
Либи носеше медальон, окачен на златна верижка на врата ѝ, който слабо блещукаше.
– Злополука ли претърпя, или някой ти причини това?