Не ми влизаше в работата, вероятно не трябваше и да питам, но исках да знам. Искаше ми се да каже, че е злополука, понеже самата идея, че някой е способен да ѝ причини подобни неща, беше ужасяваща, нещо, за което дори не ми се мислеше.
– Може ли да не говорим за това? Вече е минало. По-скоро предпочитам да се съсредоточа – накъде отивам, не къде съм била.
– Добре.
Можех да направя това. Исках да го сторя.
Спомних си за сникърса, извадих го от джоба си и ѝ го подадох.
– Гладна ли си?
Тя кимна и обели опаковката.
– Искаш ли да си го разделим?
Преди да успея да отговоря, тя счупи блокчето по средата, метна своята половинка в устата си и поднесе другата към устните ми. След секунди вече го бях сдъвкал. Беше най-вкусното десертче, което бях опитвал. Тя облиза шоколада от пръстите си и се усмихна. Усмивката ѝ ме накара да забравя за сникърса.
Тя се облегна на стената.
– Сестрите в Камдън се плашеха от теб, да знаеш.
– Че защо ще се плашат от мен?
– Д-р Огълсби им каза, че си опасен. Каза, че може да си убил родителите си. Каза, че в къщата, където те намерили, имало трупове. Три.
Зачудих се кога ли им е казал това. Вероятно беше в деня, когато сестра Гилман спря да ми се усмихва.
– Не съм убил родителите си.
– А останалите, които са открили в къщата ви? Тях уби ли ги?
Зададе въпроса толкова спокойно, без капчица страх, все едно ме питаше какво съм вечерял или кой е любимият ми цвят. Какво казваше това за нея като личност? Момиче, което почти не познавах, но въпреки това чувствах, все едно го познавам от години… Какво кара едно момиче да не се страхува от момче, което има трупове в мазето си?
– Онези мъже нямаха работа в нашата къща – казах аз. – Всички действия имат своите последствия.
Под одеялото ръката ѝ намери моята. Пръстите ѝ се преплетоха с моите. Паснаха си перфектно, все едно бяха правени едни за други.
– Тук си абсолютно прав.
31.
Пул
Ден пети, 12:06
Пул рядко употребяваше алкохол. Не можеше да си спомни кога за последно бе пил бира, камо ли нещо по-силно. И независимо от това, когато излезе от стаята за разпити с Бишъп няколко часа след като бе влязъл, отчаяно се нуждаеше от питие. Даже двойно. По дяволите, защо не и цяла бутилка! Идеята да забрави всичко, свързано с този случай, дори за малко, никога не му бе изглеждала по-привлекателна.
Наш го пресрещна в коридора и бързо прошепна в ухото му:
– Внимавай какво говориш покрай тоя Уорник. Беше на телефона си през цялото време и даваше много подробен отчет на някого, все едно предаваше на живо футболен мач. Не съм сигурен с кого говореше – много внимаваше да не се изтърве и да не споменава имена. Поиска от информационната служба копие от разпита, но аз му казах, че трябва да го получи от теб – федерален случай, това-онова… Не съм сигурен колко време спечелих по този начин.
– Хърлес обади ли се?
Наш врътна очи.
– О, само десетина пъти. Казах му, че разпитваш Бишъп при закрити врата. Искаше да му звъннеш на секундата, щом излезеш.
Понечи да му върне телефона, но Пул не го взе.
– Не сега – каза. – А, и още не си ми предал съобщението му.
Тръгна към стаята за наблюдение, но Наш сложи ръка на гърдите му и го спря.
– Знаеш, че всичко, което този тип казва, са пълни говна, нали?
Пул не знаеше на какво да вярва. Вече не.
В мига, в който влезе в стаята за наблюдение, Уорник му се лепна:
– Трябва да се обадите на шефа си, специален агент Хърлес. Имате директна заповед да ми осигурите копие от този разпит.
– Чия е заповедта?
– Това не е ваша грижа – отвърна Уорник. – Има заповед на бюрото на вашия шеф, а вие трябва да я изпълните незабавно.
Наш го изгледа кръвнишки.
– Кабинетът на кмета няма правомощия да издава заповеди по време на федерално разследване.
– Никой не е казал, че заповедта идва от кметския кабинет. И като се има предвид, че сте на ръба на отстраняване от служба, детектив, не съм сигурен дали е във ваш интерес да ми се пречкате точно сега.
Наш кихна.
Не беше покрил носа, нито устата си, всъщност – Пул можеше да се закълне – направи крачка към Уорник, когато кихна. И повтори.
Уорник се сви в ъгъла.
– Какво правите, детектив!
– Извинявам се – отвърна Наш, като си бършеше носа с ръкава на сакото. – Мисля, че съм лепнал някое гадно вирусче. Може да съм прихванал нещо в къщата на Ъпчърч.
Очите на Уорник се разшириха.
– Би трябвало да сте под карантина!
– Ще мина през болницата веднага щом свърша тук – любезно отвърна Наш. – Хм. Вероятно и вие трябва да постъпите така. Който се пази сам, го пази и Господ, и така нататък, знаете.