Погледът на Уорник се премести върху Пул. Лицето му беше червено като домат.
– Копие от разпита. Сега.
Пул въздъхна и се обърна към полицая от информационната служба, който седеше, без да издаде и звук, докато траеше целият този разговор.
– Може ли да ми направите едно копие, ако обичате?
Полицаят се пресегна към компютъра си и натисна бутона за отваряне на CD-ROM устройството, измъкна отвътре диск и го подаде на Пул:
– Вече направих.
– Не може да му дадеш това – възрази Наш.
– Ще му го дам, щом получа заповед – отвърна Пул. – Само че до този момент не съм получил. – Той тръгна към вратата с диска в ръка. – Точно сега трябва да обсъдя това с детектив Портър.
Уорник му препречи пътя.
– Луд ли сте?! Не може да споделяте това с Портър! Трябва да се съгласува със съответните отговорни лица. Най-малкото трябва да проверим записите в лабораторията, да видим какво може да използваме, за да потвърдим… Трябва да разпитаме Портър и…
Пул посочи първо себе си, после Уорник:
– Вие и аз не сме „ние“. Все още не съм сигурен какво изобщо правите тук. Мръднете се, или ще ви обвиня във възпрепятстване на федерално разследване.
Отначало Уорник не помръдна. След това поклати глава, отстъпи встрани и отново набра някакъв номер на телефона си.
В коридора Наш улови Пул за рамото:
– Нека да вляза заедно е теб. С мен ще говори.
– Няма начин. – Пул поклати глава. – Онова, което казах преди, още важи. Докато твоят екип е считан за компрометиран, трябва да ви държим на разстояние. Особено сега, когато навсякъде е онова проклето клипче.
– Ти ме остави да разследвам местопрестъпление – изтъкна Наш.
– С федерални агенти, присъстващи на мястото, и с моята скромна персона на телефона, предаваща ти инструкции. Това е съвсем различно. Моят екип беше този, който събра и описа доказателствата, не чикагската полиция. Ти беше просто в ролята на експерт, който трябва да потвърди приликите с минали подобни случаи. Там имах малко пространство за маневри, но не много. Честно казано, ти си ми от най-голяма полза, ако просто наблюдаваш отстрани, поне за момента. Поне докато разберем какво става. В някой светъл момент ще ми трябваш, за да влезеш в тази стая за разпити, но не точно сега.
Наш неохотно кимна и отиде в стаята за наблюдение от отсрещната страна на коридора.
Пул си пое дълбоко въздух, след което отвори вратата на стаята за разпити.
Портър се бе заровил в една от тетрадките с дневниците и дори не погледна новодошлия. Поне в началото. Под масата дясното му коляно подскачаше. Бялата дъска, която бяха донесли по-рано, беше цялата изписана, имаше няколко скици, план на къщата… Каната с кафе беше празна, чашата му също.
Пул седна на стола срещу него.
– Имаш ли нужда от още кафе, Сам?
Без да вдига поглед от дневниците, Портър каза:
– Познавал е Либи Макинли, сестрата на Барбара Макинли. Знаеше ли това? Бил е разпределен в някакъв приемен дом или нещо подобно след всичко, което се е случило в къщата му.
– Къщата на Финики за проблемни деца – каза Пул.
Този път Портър вдигна очи:
– Знаел си?
– Написано е на дъската ти с улики.
Портър кимна.
– Винсент Уейднър е бил там. Пол Ъпчърч… – Той се изправи и се приближи до дъската. – … тези две момичета също… Кристина Нивън и Теган Савала. Трябва да провериш имената им. Може да са свързани. Имало и няколко момчета. Все още се опитвам да ги идентифицирам. Преди да отиде в този дом, Бишъп е бил на място, наречено Терапевтичен център, в Камдън. Трябва да видиш какво пазят като архив там и да измъкнеш всичко. Това е медицинско учреждение, следователно ще ти трябва заповед, но не мога да си представя съдия, който ще ти откаже.
– Сам, какво може да ми кажеш за място, наречено „Монтехю Лабс“?
Портър се намръщи за секунда, след това погледна дъската:
– Прав си. Това трябва да е тук.
Той намери празно местенце в горния десен ъгъл и записа името под заглавието „Други значими места“.
– Какво знаеш за тях?
– Оттам Бишъп казва, че е взел вируса. Успя ли да намериш потвърждение на това? Ако не, ще се наложи. Ако не друго, поне могат да ни кажат с точно какво количество разполага.
– Бишъп е в ареста.
Нужни бяха няколко мига, за да достигнат думите му до съзнанието на Портър. Когато осъзна какво е чул, той се върна до масата и се строполи на стола си.
– Кога?
– Към девет и трийсет тази сутрин. Предаде се доброволно на Наш в някаква изоставена сграда в центъра.