– Искам да се заемеш с това незабавно – заяви Клеър.
Лицето на Клозовски пребледня.
– Клоз?
Ръцете му се засуетиха около тялото му. Той бързо откри маската си, нахлузи я на лицето си и кихна в нея. Не веднъж – четири пъти. Когато приключи, свали маската и погледна вътре.
– Егати гнусотията!
– Искам да се заемеш с това незабавно – повтори Клеър, без да му обръща внимание.
Той кимна:
– Да, предполагам, че така отслабнал, докато опустошеното ми от болестта тяло пълзи надолу към Дверите на Смъртта, ще работя за теб чак до горчивия край.
– Жителите на Чикаго ти изказват специални благодарности.
Клеър се извърна отново към Стоут:
– Колко души сте пратили да търсят тунелите?
– Двама.
– Добре, оставете ги да се занимават с това. – Преди той да успее да възрази, тя премести поглед върху останалите двама охранители. Нито един не бе продумал, откакто бяха пристигнали. – Искам да отидете в кафенето. Постарайте се хората да ви виждат през цялото време, но не изглеждайте заплашително – имам предвид, не заставайте пред вратите със скръстени ръце и намръщени лица. Разхождайте се сред тълпата, опитайте се да научите нещо за онези, които не работят тук, говорете със служителите. Помъчете се да намерите начин да успокоите онова, което клокочи долу. Ако дочуете нещо – каквото и да е, – свързано с двата трупа, искам веднага да узная, разбрахте ли?
Двамата кимнаха.
Тя се обърна към младия полицай – върлинесто хлапе с късо подстригана кестенява коса, който приличаше на току-що завършил академията:
– Ще можеш ли да разпиташ хората там?
– Да, госпожо.
– Говори с всекиго. Разбери дали имат връзка с някоя от двете жертви, дали познават Ъпчърч. Дали са видели нещо – каквото и да е. Опитай да проследиш движенията на Пенц и Алби. Кой ги е видял за последно заедно. Каквото и да узнаеш, ще е от полза.
– Да, госпожо.
– Как се казваш?
– Полицай Дейл Сътър, госпожо.
– Кога за последно видя Хенрикс и Чайлдс? – Това бяха двамата полицаи, които липсваха.
– Около час преди Алби да бъде открита в тоалетната. Хенрикс се оплака, че май е хванал настинка. Беше блед и очите му бяха червени. Приличаше на…
Гласът му секна.
– На нас? – довърши Клеър.
Той кимна.
– Чайлдс също не изглеждаше добре. – Поколеба се за момент, после добави: – Хенрикс каза, че смята да намери свободно легло някъде, където да може да полегне за минутка. Може и Чайлдс да е отишъл с него.
Клеър би убила човек за легло точно сега. А ако откриеше някой от двамата полицаи и се окажеше, че наистина са си полегнали, знаеше и точно кого ще убие.
Взе телефона си и за пореден път се опита да се свърже с някой от двамата. Отново гласова поща.
– Продължават да не отговарят.
Стоут вдигна телефона на бюрото си.
– Ще им пратя съобщение по системата за оповестяване. В тази сграда мобилното покритие е отвратително.
Съобщението на Стоут се разнесе от високоговорителя в ъгъла на офиса му. Чу се да отеква и по коридора. Миг след това телефонът му иззвъня. Той вдигна и се заслуша. Очите му бяха втренчени в Клеър. Когато затвори, каза:
– Беше д-р Уебър от Патологията. Установил е причината за смъртта на Пенц и пита дали можете да слезете долу.
33.
Пул
Ден пети, 12:07
Когато лицето на Бишъп изпълни монитора, Пул взе дистанционното за дивиди плеъра и натисна бутона. Очите на Портър не се отлепяха от екрана.
– Защо се предаде доброволно днес? – чу собствения си глас Пул. На записа се виждаше малка част от главата и рамото му. Бе с гръб към камерата, която бе насочена към Бишъп.
Бишъп сведе поглед към ръцете си, след това вдигна очи.
– Контактувам с детектив Портър от месеци. Исках да се предам по-рано, но той не ми позволи. Каза, че така неговото търсене на истинския У4М би било изложено на риск. Искаше обществеността да мисли, че аз съм У4М и все още съм на свобода и в неизвестност, докато той издирва човека, отговорен за всичко това.
– Това са пълни и абсолютни глупости! – отсече Портър. – Защо, за Бога, ще му казвам такова нещо? Сам видя апартамента ми. Опитвам се да му хвана дирите от мига, в който го изгубихме.
Пул вдигна ръка, приканвайки го да замълчи, и посочи екрана.
– Бях глупав – продължаваше Бишъп. – Наивен. Не трябваше да му се доверявам. Трябваше да потърся контакт с някой друг, но той ме убеди. Все повтаряше, че е близко, че няма да продължи още много, разиграваше ме като марионетка. Денят стана на седмица, седмицата се превърна в месец, след това няколко месеца… Когато най-накрая протестирах, че не мога повече така, той застреля онази жена, след което се опита да застреля мен. Трябваше да избягам – нямах друг избор.