– Виждам, че съзнанието ти все още има навика да се лута безцелно насам-натам, Ансън. Защо не погледнеш напред и не се опиташ да останеш в настоящето?
Погледнах д-р Огълсби. Ако пуловерите на ромбчета можеха да ядат хора, неговият бе направа професионалист. Зелено, жълто и бяло… това вероятно беше една от най-противните дрехи, които бях виждал през живота си. На всичкото отгоре беше поне два размера по-голям. Добрият доктор направа се губеше в него.
Усмихнах му се:
– Не бих пропуснал и секунда от времето, прекарано с вас, докторе.
– Радвам се да го чуя. И за мен сеансите ни са удоволствие.
Помислих си: ще се пресегне за тях след три, две, едно…
Ама разбира се. Точен като часовник. Взе очилата си, които висяха на врата му, сложи ги на носа си и погледна към бележника в скута му.
– Харесва ли ти времето, прекарано с госпожица Финики?
– А на вас харесва ли ви ножът ми?
По време на предишните сеанси той си изгради навика да оставя ножа ми на ъгъла на бюрото си, на показ, но там, където да не мога да го достигна – доста очебийно дразнене, някаква демонстрация на власт, техника, която съм сигурен, че беше откраднал от някого, понеже не беше достатъчно креативен, за да му хрумне подобна идея. Само че днес ножа ми го нямаше. Последния път, когато го видях, детективи Уелдърман и Стокс ме товареха в колата, за да ме закарат в къщата на Финики. Бях го попитал дали ножът ми е у него, а самодоволното копеле отвърна: „Какъв нож?!“. Все едно изобщо не бе съществувал.
– Не сме тук, за да говорим за ножа ти, Ансън. Тук сме, за да обсъдим твоето състояние, и понеже сме ограничени откъм време, предлагам да се върнем на темата.
– Защо съм тук? Защо изобщо говорим? Вече не съм заключен в някоя от вашите стаи.
Д-р Огълсби се усмихна:
– Може и да си напуснал „Камдън“, но докато съдът не каже обратното, ти все още си мой пациент. Имам сериозен интерес да се убедя, че ще получиш необходимото лечение, за да се подобри състоянието ти.
– Но аз съм добре, докторе. Няма накъде повече да се подобрявам.
– Травматичните преживявания често оставят белези. Понякога те са дълбоко заровени и излизат на бял свят, когато най-малко ги очакваме. Така че дори да се чувстваш добре днес, утре или вдругиден може и да не си и от мен зависи да ти помогна да преминеш през всичко това.
Баща ми веднъж ми бе обяснил как функционира здравноосигурителната система – личният лекар ще ти препоръча да отидеш на специалист, специалистът ще те изпрати при терапевт, терапевтът ще ти измери кръвното, за да може да таксува здравноосигурителната компания за „профилактичен преглед“ в добавка към предписаната терапия… може да ти предпише едно-две лекарства, които да изискват редовни посещения, за да се следят ефектите на въпросните медикаменти… и така нататък до безкрай и въпреки че проблемът ти най-вероятно е можел да бъде решен още от първия доктор, той включва още двама – всичко това ненужно загубено време и допълнителни сметки за плащане, – след което тримата ще отидат в събота да играят голф и да похарчат част от заработените с труд пари, източени от здравните осигуровки. Ако д-р Огълсби изобщо се интересуваше от мен, сериозно подозирах, че интересът му бе чисто финансов. Медицинската индустрия беше една голяма измама, а и не ми трябваше някой, който да ровичка из главата ми.
– Наистина трябва да вземем мерки срещу твоето отнасяне по време на разговорите ни – каза добрият доктор. – Аз не се отнасям. Аз размишлявам.
– Размишляваш върху какво?
– Стойността ви на тази планета.
Това очевидно го развесели.
– И смяташ, че си достатъчно компетентен, за да правиш подобни оценки?
– Дори клошарят, който живее зад контейнерите за боклук край общинския колеж, е достатъчно близо до академичния свят, за да разбере, че сте шарлатанин. Предполагам, че не работите за място като Камдън, защото така сте избрали, а просто защото не сте в състояние да се издържате с частна практика. Не сте по-различен от охранител в мола, когото не са приели в полицейската академия. Излагате на показ дипломите си, понеже се предполага, че трябва да правите така, но бас ловя, че тайничко се надявате никой да не се вглежда в тях. Колко пъти се е случвало някой да прочете името на училището, което сте посещавали, и да каже „Ъ? Това къде е?“