Очилата бяха свалени и д-р Огълсби се облегна назад в стола си. Усмивката обаче не слезе от лицето му.
– Може пък да не съм аз човекът, който се преструва. Какво стана с тихото, учтиво момче от предишните ни сеанси?
– Чака да му върнете ножа. И снимката.
Докторът се намръщи.
– Каква снимка?
– Много добре знаете каква.
Фотографията, на която бяха майка ми и госпожа Картър, беше в джоба ми, когато ми взеха ножа. Знаех, че и тя е при него. Не бях я споменавал досега.
Погледна ме право в очите.
– Нямам представа за каква снимка говориш. Ако обаче ми съдействаш, ще погледна по-внимателно вещите, които дойдоха заедно с теб. Може пък нещо да е било сложено не където трябва, да е било надписано погрешно… Подобни неща се случват.
Този път беше мой ред да му предложа нагла и очевидно неискрена усмивка:
– Ще съм ви благодарен.
Очилата се върнаха обратно на носа му. Погледна към бележника си.
– Разкажи ми за Либи Макинли. Изглеждаше притеснен за нея, докато беше тук, при нас. Ако не искаш да говориш за това – как се приспособяваш към живота в къщата на Финики, защо не обсъдим как се справя тя?
Бях казал прекалено много. Вероятно на този сеанс бях изрекъл повече думи, отколкото за всички досега, взети заедно. Трябваше да сложа край на това. Емоциите контролираха езика ми, пренебрегвайки мозъка, и това надали щеше да свърши добре. Баща ми винаги ме бе учил да премислям всяка дума, която излиза от устата ми, преди да открие пътя към ушите на останалите, а през последните двайсет и две минути аз напълно бях пренебрегнал този урок. Сега Огълсби ми хвърляше въдичка и много добре знаех, че не трябва да налапвам кукичката, но не можех да се сдържа.
– Какво се случи с нея?
Не очаквах да отговори. Бях задавал този въпрос и преди и той винаги вадеше коза с „лекарската тайна“ – казваше, че не може да обсъжда случая ѝ.
Докторът обаче ме изненада.
– Последният ѝ приемен баща я изнасилвал многократно, а когато започнала да се съпротивлява, я пребил жестоко. Първоначално използвал телефонен указател, за да не оставя белези, но няколко часа по-късно решил да зареже указателя и да се наслади на усещането да удря със собствените си юмруци. Приемната ѝ майка, която през това време седяла във всекидневната на не повече от три метра от случващото се, слушала това почти цял уикенд, преди да реши, че ѝ е дошло до гуша. Вместо да се обади на съответните органи, тя извадила пистолета си .38 калибър и го простреляла два пъти, след което опитала да скрие трупа под къщата. Въпреки че Либи се нуждаела от медицинска помощ, приемната ѝ майка не искала да губи онези петстотин и дванайсет долара, които получавала всеки месец от държавата за това, че се грижи за момичето, ето защо я оставила завързана за леглото и се престорила, че нищо не се е случило. За щастие един от съседите чул изстрелите и се обадил на полицията. Либи прекарала два дни в болница „Роупър“ в Чарлстън, преди да бъде прехвърлена при нас. – Той се наведе напред. – Либи има нужда от приятел, Ансън. Вероятно ти си подходящият човек.
Отначало останах безмълвен. Не можех да си представя, че докторът би могъл да лъже за нещо подобно, но от дълбините на съзнанието ми баща ми шепнеше, че е напълно възможно да ме баламосва. „Иска да му вярваш, шампионе. Може да ти наговори какво ли не. И в мига, в който му се довериш, си негов.“
Вместо да кажа каквото и да било, оставих погледа ми да се рее из офиса. Когато очите ми се спряха на календара, окачен на стената зад бюрото, забелязах нещо странно, което веднага привлече вниманието ми. Датата двайсет и девети август беше оградена с кръгче. Същата дата, която бе оградена и в календара в кухнята на госпожа Финики.
35.
Клеър
Ден пети, 12:10
Клеър последва Стоут до асансьора и слезе с него на втория етаж. Минаха през толкова много коридори, че накрая тя бе напълно дезориентирана и усещаше, че ако някой изведнъж реши да махне всички табелки и стрелки по стените, за нищо на света няма да знае как да се върне до кафенето. Лицето я сърбеше от маската, а горещият ѝ дъх клокочеше под плата. Всеки път когато преглъщаше, болката в гърлото ѝ напомняше, че състоянието ѝ се влошава. От бързото темпо, с което се движеха, се задъхваше. Потеше се, но не ѝ беше топло. Знаеше, че има висока температура, ала не можеше да се застави да си я премери. Вирусът направо я изцеждаше. Чувстваше, че ако спре да се движи, поседне и опита дори за миг да си почине, надали ще успее да се изправи на крака отново.
Стигнаха до края на поредния коридор и застанаха пред две широки метални врати. Стоут прекара картата си през четеца, вграден в стената, и двете крила се отвориха. Отвътре излезе леден повей и Клеър потрепери. Тъмнокожа жена, с лекарска престилка с флорални мотиви и с бял пуловер, вдигна глава иззад бюрото и посочи към зелена врата.