– Връщат се! – прошепна тя и се наведе, макар че никой не можеше да ни види, докато лампата бе угасена.
Пропълзях до нея от местенцето си до стената и се взрях през прозореца. Либи се намести до мен и също се загледа. Още не я бях целунал, но определено ми се искаше. Топлината, която тя излъчваше, беше толкова приятна, че не исках никога да се отделям от нея. Глупаво беше, знам. Всички хубави неща рано или късно свършват. Знаех, че и това хубаво нещо един ден ще приключи, но бях решен да направя всичко, което зависи от мен, за да продължи колкото може по-дълго.
Малибуто на детектив Уелдърман беше на алеята. Двигателят работеше, а вратите бяха затворени.
– Кой е вътре? Можеш ли да видиш? – попита тя.
Поклатих глава.
През повечето нощи беше или Кристина, или Теган, а понякога и двете. Уелдърман возеше и мен до кабинета на д-р Огълсби, но винаги пътувахме през деня. Сега беше почти три през нощта и знаех достатъчно, за да разбера, че не ходят до Камдън. Либи веднъж попита Теган къде изчезват всяка нощ и тя ѝ отвърна нещо от рода на „Скоро ще разбереш“. Пол също бе пътувал като тях миналата седмица, но не искаше да говори за това. Всъщност той мълча почти два дни, след като се върна.
Уелдърман излезе откъм страната на шофьора. Стокс също се измъкна. Между пръстите му димеше цигара. Уелдърман отвори задната врата, каза две думи на някого, след което посегна вътре.
– Разкарай си шибаните ръце от мен! – изкрещя му Винсънт Уейднър. – Да не си посмял да ме докосваш, мамицата ти!
Забелязах, че свободната ръка на Стокс се спусна върху ръкохватката на пистолета, затъкнат в колана му. Либи най-вероятно също забеляза това, понеже си пое рязко въздух и се притисна по-силно до мен.
От вътрешността на малибуто Винс се отърси от ръката на Уелдърман и го избута от колата. Беше едро момче, висок почти колкото Уелдърман, и когато рамото му се стовари върху по-възрастния мъж, почти го извади от равновесие. Пръстите на Стокс се свиха още по-здраво около ръкохватката на пистолета, но не го измъкна. Винс профуча по алеята и влезе в къщата, без да обели и дума повече. Детективите стояха прави, докато Стокс си изпуши цигарата. След това се качиха в колата и потеглиха.
Либи ме улови за ръката и ме дръпна от прозореца.
– Хайде.
39.
Пул
Ден пети, 12:40
Къщата на Пол Ъпчърч беше синя, е бели корнизи, и се намираше на средата на квартала. Пред нея бе паркиран ванът на криминалистите, както и една патрулна кола. Отсреща на улицата се виждаше бусът на Канал 10. Двигателят му работеше и от ауспуха излизаше бял пушек. Докато Пул наместваше джипа си зад патрулката, една ръка избърса конденза от дясното предно стъкло на новинарския ван и през него надникна някакво лице.
– Като херпеса са – измърмори Наш. – Тъкмо си мислиш, че са си отишли, и другата буза на задника ти се покрива с нов прелестен обрив.
– Не мисля, че херпесът действа така – изрече Пул, докато оглеждаше къщата.
– Само се опитвам да разведря обстановката – отвърна Наш. – Не си казал и дума, откакто тръгнахме от управлението.
– Съжалявам. Обикновено, когато размишлявам, съм мълчалив.
– Двамата с Портър обикновено се мъчехме да решим проблемите с говорене. Понякога помагаше. Мяташ всички факти на едно място, разбъркваш ги, появява се нова теория. Повечето неща не пасват, но веднъж на сто години се сблъсквахме с гледна точка, която досега бяхме пропускали.
– Може ли Портър да е работил по някаква тайна операция, без ти да знаеш?
– Няма начин.
– Много прибързан отговор. Възможно ли е той да е част от операция, за която ти нямаш понятие?
Наш почука с показалец по устната си.
– Не виждам как. Работил съм с него дълги години и да, може да е малко потаен от време на време, но не виждам как би успял да запази подобно нещо в тайна от мен.
– Когато нахлухме в апартамента му, каза, че нямаш представа, че все още преследва Бишъп. Изглеждаше също толкова изненадан, колко и ние.
– Ако трябва да сме честни, имах известни подозрения, но смятах, че това няма да навреди на никого. Сам не е човек, който ще зареже нещо с лека ръка, затова предположих, че продължава да рови. Ако беше открил нещо значимо, щеше да го сподели с нас.
– Обади ли ти се, преди да забегне към Ню Орлиънс?
– Не, но…
Пул му махна да замълчи.
– Понякога само си мислим, че хората, с които работим, няма с какво да ни изненадат, особено когато прекарваме доста време с партньора си, но това не означава, че наистина ги познаваме.