Някой почука на тяхната врата.
Сю Мифлин, една от санитарките, надникна в стаята.
– Детектив? Д-р Бейър излезе от операционната. Иска да поговорите.
4.
Пул
Ден пети, 05:38
Детектив Сам Портър от чикагската полиция не вдигна глава, когато Пул влезе в стаята за разпити. Изобщо не отбеляза присъствието му. Седеше спокоен, невъзмутим, без да обръща внимание на ставащото наоколо, устните му мърдаха беззвучно. Очите му бяха впити в ръцете. Пръстите му потрепваха, но движенията бяха неволни. Пул си помисли за миговете, когато човек заспива – тъкмо с такива спазми и конвулсии тялото се отърваше от последните остатъци будно съзнание. Портър обаче далеч не се канеше да заспива. Очите му бяха пронизващи като на наркоман, току-що изшмъркал трета „линия“ кокаин. Свръхчувствителни, спазматични, като на бясно куче, но пресметливи. Зад тях – съзнание, в което препускат сложни разсъждения, безсмислени за всички останали.
Пул не познаваше кой знае колко добре Сам Портър (както и останалата част от първоначалния екип, който разследваше У4М), но за сметка на това разбираше от хора. Гордееше се със способността си да прецени когото и да е само с един поглед – да разбере скритите му мотивации и страхове, интелекта и опасенията му. Когато за пръв път срещна детектив Портър, инстинктите му подсказаха, че пред него стои едно добро ченге. Пул вярваше, че Портър действително копнее да залови Убиеца „Четирите Маймуни“ и да го тикне зад решетките. Прецени Портър като умен, улегнал член на правораздавателната система, уважаван и обожаван от подчинените си. Именно такъв тип човек, какъвто Пул се стремеше да бъде всеки ден, откакто бе сложил значката. Въпреки че Портър не бе казал кой знае колко, откак се познаваха, Пул беше убеден, че човекът срещу него си разбира от работата. Не изпада в необосновани предположения, а следва доказателствата. Пука му за жертвите и се бори за паметта им. Търси справедливост за онези, които вече не бяха между живите.
Онзи детектив Сам Портър, когото Франк Пул познаваше, беше праведен човек.
Човекът, който седеше в стаята за разпити, не беше онзи Сам Портър.
Беше празна черупка.
Пречупен човек.
Намачканите му дрехи смърдяха на пот и мръсотия. Не беше се бръснал от дни. Очите му, които потрепваха спазматично, бяха кървясали, потънали в дълбоки тъмни торбички, тежки от недоспиването.
Пул седна на стола срещу Портър, сложи ръце върху масата и преплете пръсти.
– Сам?
Портър продължи да се взира в собствените си ръце, а устните му продължаваха безмълвния разговор, който само той можеше да чуе.
Пул щракна с пръсти.
Нищо.
– Чуваш ли ме, Сам?
Нищо.
Пул вдигна дясната си ръка и я стовари с отворена длан върху масата с всичката сила, на която бе способен.
По дяволите, това болеше!
Портър вдигна очи.
– Франк.
Изрече името на Пул не като въпрос, не като своето рода разпознаване, а сякаш съобщаваше факт. Името излезе от устата му като слаб дъх, все едно не бе произнесено.
– Трябва да поговорим, Сам.
Портър се облегна назад и отново сведе очи към ръцете си.
– Искам да говоря със Сара Уернър.
– Тя е мъртва.
Портър вдигна глава:
– Какво?
– Убита е с един-единствен изстрел в главата преди най-малко три седмици. Открих я седнала на дивана в апартамента ѝ в Ню Орлиънс.
Портър поклати глава:
– Не нея. Другата. Другата Сара Уернър.
– Кажи ми къде да я открия и ще ти я доведа.
Портър мълчеше.
– Знаеше ли, че е убила истинската Сара Уернър?
– Не знаем със сигурност.
Като се опираха на предполагаемото време на смъртта, бяха убедени, че Портър все още е бил в Чикаго, когато истинската Сара Уернър е била убита. За останалото Портър бе прав. Освен че си бе присвоила самоличността ѝ, нямаха никакви доказателства, че е убила другата жена.