Джеймс Грейди
Шестте дни на Кондора
На много хора, включително близките ми, Шърли, която ми помогна, и Рик, който изстрада тази книга.
ПРЕДГОВОР
Събитията, описани в този роман са измислени поне доколкото е известно на автора. Дали те биха могли да се случат, е отделен въпрос, тъй като структурата и организацията на разузнавателната общност се основават на факти. Отделът на Малкълм в ЦРУ и група 54/12 наистина съществуват, въпреки че навярно вече не носят названията, с които са представени тук.
Авторът е задължен за фактологията на тази книга на следните източници: Джак Андерсон — „Вашингтонска въртележка“ (различни години), Алфред У. Маккой — „Политиката на хероина в Югоизточна Азия“ (1972), Андрю Тъли — „ЦРУ: поглед отвътре“ (1962), Дейвид Уайз и Томас В. Рос — „Невидимото правителство“ (1964) и „Шпионската система“ (1967).
СРЯДА
„…Най-значителните успехи се дължат не на тайните, разменени в тъмнината, а на търпеливото проучване, часове наред, на специализирани научни издания. В известен смисъл те («изцяло» отдадените на работата си патриоти, които се занимават с изследователска работа в ЦРУ) са професионалните учени на Америка. Тяхната дейност е точно толкова невъзпята, колкото и неоценима.“
На четири преки зад Библиотеката на Американския конгрес, точно след Югоизточна А и Четвърта улица (втората зад ъгъла) има бяла триетажна сграда с гипсови орнаменти. Сгушена сред другите градски къщи, тя би била незабележима, ако не беше цветът й. Нейната сияйна белота се откроява сред мръсно червеното, сиво, зелено и тук-таме жълтеникавобяло наоколо. Ниската ограда от железни пръчки и неголямото парче добре подстригана трева отпред й придават спокоен и достолепен вид, който другите сгради не притежават. И все пак малко хора й обръщат внимание. За местните жители тя много отдавна се е превърнала в част от добре познатия им пейзаж. Десетките служещи на Капитолийския хълм1 и в Библиотеката на Конгреса, които минават край нея всеки ден, нямат време да я разглеждат, а и да имаха, сигурно пак нямаше да я забележат. Поради местоположението й — почти извън границите на хълма — по-голямата част от тълпите туристи никога не се озовават тук. Малцината, които попадат по тия места, обикновено търсят полицай, за да ги упъти как да се върнат от този район с лоша слава към закрилата на националните паметници.
Ако все пак някой минувач (по някаква необяснима причина) бъде привлечен от сградата и се вгледа по-внимателно в нея, едва ли ще открие нещо необичайно. Застанал до оградата, той вероятно първо ще види бронзовата плоча около метър на половина, която известява, че в тази къща се намира седалището на Американското литературно-историческо дружество. Във Вашингтон, града със стотици забележителности и седалища на какви ли не организации, подобни сгради далеч не са рядкост. Ако пък минувачът има усет към архитектурата и дизайна, богато украсената черна дървена врата, чиято красота се нарушава от необичайно голямата шпионка, приятно ще го заинтригува. И ако стеснителността не попречи на любопитството му, нашият минувач може би ще отвори портичката. Той сигурно няма да забележи лекото прищракване, задвижването на магнитната панта и прекъсването на електрическата верига. С няколко къси крачки нашият минувач ще се озове пред черните железни стъпала, ще се изкачи по тях на площадката и ще позвъни на вратата.
Ако Уолтър, както обикновено става, си пие кафето в малката кухничка, подрежда сандъците с книги или пък чисти, няма да има дори и намек от митичните мерки за сигурност. Посетителят чува дрезгавия глас на госпожа Ръсел, който му казва: „Влезте!“, точно преди тя да натисне копчето на бюрото пред себе си, което освобождава електронната ключалка.
Първото нещо, което посетителят забелязва в седалището на дружеството, е изключителният ред. Ако е застанал до стълбището, очите му вероятно ще са наравно с бюрото на Уолтър, разположено само на четири сантиметра от стълбите. По бюрото обикновено няма нито лист хартия, но като се има предвид подсилената му със стомана предница, това не е и влизало в предназначението му. Когато посетителят завие надясно и заобиколи стълбището, той попада на госпожа Ръсел. За разлика от работното място на Уолтър нейното бюро е потънало в книжа. Те преливат по повърхността му, стърчат от чекмеджетата и почти скриват старомодната й пишеща машина. Зад тази гора от преработена дървесина седи госпожа Ръсел. Сивата й коса е рядка и най-често разрошена. Във всеки случай тя е твърде къса, за да разкраси особено лицето й. Брошка с формата на конска подкова и изписана на нея година — 1932 — украсява мястото, където някога се е намирала лявата й гърда. От устата й вечно стърчи цигара.