— Струва ми се, не. Всичко като че ли е минало тихо.
— Ранен ли сте?
— Не.
— Оръжие?
— Имам.
— В района има ли някой от нападателите?
Малкълм се огледа. Спомни си колко обикновена изглеждаше сутринта. — Не мисля, че има, но не мога да бъда сигурен.
— Слушай внимателно. Напусни района, без да бързаш, но си вдигай задника оттам и иди някъде на безопасно място. Изчакай един час. Когато се убедиш, че нямаш опашка, отново се обади. Това означава в 13,45 ч. Разбираш ли?
— Да.
— Добре, затвори сега и помни: не изпадай в паника.
Мичъл прекъсна връзката, преди Малкълм да успее да дръпне слушалката от ухото си.
След като затвори, Малкълм постоя на ъгъла няколко секунди и се опита да си състави план. Знаеше, че трябва да намери някое безопасно място наблизо, където да прекара един час, без да го забележат. Много бавно, той се извърна и тръгна нагоре по улицата. Четвърт час по-късно Малкълм се присъедини към една трупа туристи от Айова, които разглеждаха сградата на Капитолия.
Още докато Малкълм говореше с Мичъл, една от най-големите и сложни държавни машини в света бе приведена в движение. Служителите, които проследиха обаждането на Малкълм, изпратиха четири коли от вашингтонските дежурни постове и една от Лангли с подвижен медицински екип по посока на Секция 9, Отдел 17. Водачите на групите бяха инструктирани и въведени в ситуацията по радиото на път за целта. Съответното полицейско отделение във Вашингтон бе алармирано за възможността да им бъде поискано съдействие от „правителствени служители със специална задача“. Когато Малкълм затвори, всички бази на ЦРУ в окръг Колумбия вече бяха получили сигнала за предприети враждебни действия. Те приведоха в изпълнение специални планове по сигурността. Преди да са изтекли три минути от обаждането, всички заместник-директори вече бяха уведомени, а след шест минути директорът, който бе на съвещание с вицепрезидента, лично бе запознат със случая от Мичъл по телефон с устройство против подслушване. Осем минути след обаждането всички останали основни органи на американското разузнаване вече бяха получили новината за възможни враждебни действия.
Междувременно Мичъл поръча да му изпратят цялата документация, имаща отношение към дружеството. В подобни случаи дежурният служител от отдела за извънредни произшествия автоматически получава впечатляващи пълномощия. Той буквално ръководи голяма част от управлението, докато отговорността не бъде лично поета от някой от заместник-директорите. Секунди след като Мичъл поиска документацията, архивът му се обади отново.
— Компютърната проверка показва, сър, че оригиналите на всички документи за Секция 9, Отдел 17 не са налице.
— Какво?
— Не са налице, сър.
— Тогава ми пратете вторите екземпляри и, по дяволите, пратете ги под охрана! — Мичъл затръшна слушалката, преди изненаданият чиновник да успее да отговори. После грабна друга слушалка и незабавно се свърза. — Замразете базата — заповяда той. За броени секунди всички изходи бяха затворени. Всеки, който се опиташе да влезе или да напусне района, щеше да бъде застрелян. Из цялата сграда присветваха червени лампи. Специални групи от охраната започнаха да разчистват коридорите, нареждайки на тези, които нямаха отношение към операцията или не участваха в дейност, обозначена с червен знак за предимство, да се върнат в базите си. Нежеланието или дори колебанието при изпълнението на заповедите означаваха револвер в стомаха и белезници на китките.
Вратата на „Горещата стая“ се отвори точно след като Мичъл замрази базата. Един едър мъж мина решително край охраната, без да си направи труда да отвърне на небрежно отдадената му почест. Мичъл все още говореше по телефона, ето защо мъжът седна на един стол до помощника му.
— Какво, по дяволите, става? — В нормални условия мъжът би получил незабавно отговор, но в този момент Мичъл бе Господ-Бог. Помощникът му погледна към шефа си. Мичъл, въпреки че все още даваше заповедите си по телефона, чу въпроса. Той кимна на помощника си, който от своя страна изложи пред едрия мъж пълно резюме на събитията до този момент и на предприетите мерки. Когато помощникът му свърши, Мичъл вече бе затворил телефона и си триеше челото с една изцапана кърпичка.
Едрият мъж се размърда на стола си.
— Мичъл — каза той, — ако нямаш нищо против, мисля да поостана и да ти помогна. В края на краищата, аз оглавявам Отдел 17.
— Благодаря ви, сър — отвърна Мичъл, — помощта ви е добре дошла.
Едрият мъж изсумтя и се приготви да чака.
Ако се намирахте на Югоизточна А точно зад Библиотеката на Конгреса в 13,09 ч в облачния следобед на онзи четвъртък, щеше да ви изненада внезапната суматоха. Шестима мъже изникнаха сякаш изпод земята и се събраха пред бялата триетажна сграда. Точно когато стигнаха до вратата, от двете страни на улицата две коли спряха до другите паркирани коли едва ли не пред входа на сградата. Във всяка от колите на задната седалка седеше по един мъж, който се взираше напрегнато в сградата и държеше нещо в ръцете си. Шестимата мъже минаха през портичката заедно, но само един от тях се качи по стъпалата. Той си поигра с една голяма връзка ключове и ключалката. Когато тя прещракна, мъжът кимна на останалите: Те блъснаха вратата, изчакаха няколко секунди, а после влязоха и я затвориха зад себе си. От двете коли излезе по един мъж. Те бавно закрачиха напред-назад пред сградата. Докато преместваха колите си, за да ги паркират, шофьорите кимнаха на мъжете, застанали по ъглите.