Три минути по-късно вратата се отвори. Един мъж излезе от сградата и бавно тръгна към най-близката паркирана кола. Щом влезе в нея, той взе телефонната слушалка. Няколко секунди по-късно мъжът разговаряше с Мичъл.
— Няма съмнение, ударили са ги, и то лошо. — Мъжът, който произнесе тези думи, се казваше Алън Нюбъри. Той бе участвал в бойни действия във Виетнам, залива Кочинос, и в планините на Турция, в десетки операции из задни улички, тъмни сгради и сутерени по целия свят и все пак Мичъл усещаше потресението и погнусата в пресекливия му глас.
— Как е станало и какви са загубите? — Мичъл едва сега започваше да го вярва.
— Вероятно екип от двама до петима души, няма следи от насилствено влизане. Изглежда, са използвали автомати със заглушители или нещо подобно, иначе целият град щеше да ги е чул. Шестима мъртви в сградата — четирима мъже и две жени. Повечето от тях навярно така и не са разбрали какво става. Няма следи от щателно претърсване, скритата камера и филмът са унищожени. Телефоните не работят, сигурно са прерязани някъде. С две от телата ще има малко проблеми преди самоличността им да бъде окончателно установена. Сръчно, чисто и бързо свършена работа. Знаели са какво трябва да направят до най-малката подробност, а също и как да го направят.
Мичъл изчака да се убеди, че Нюбъри е свършил.
— Добре. Засега май нищо не разбирам. Смятам да не предприемам никакви определени мерки, докато някой от горните етажи не ми заповяда. Междувременно ти и твоите момчета няма да мърдате оттам. Всичко трябва да остане, така както е било. Искам това място да бъде замразено и никой да не влиза или излиза оттам, но наистина да бъде така. Използвайте всички необходими средства.
Мичъл замълча за малко, за да подчертае смисъла на думите си и с надеждата, че не прави грешка. Той току-що бе дал пълномощия на групата на Нюбъри да предприеме всякакви мерки, включително предумишлено убийство не при самоотбрана, и да действат на територията на САЩ без предварително съгласуване. Да убият от каприз, ако решаха, че капризът означава нещо. Последствията от подобна рядко давана заповед можеха да бъдат много сериозни за всички, които имаха отношение към нея. Мичъл продължи:
— Изпращам още хора да покрият района като допълнителна предпазна мярка. Ще изпратя и екип от криминалната лаборатория, но те могат да правят само неща, които не променят обстановката. Те ще донесат и система за свръзка. Разбра ли?
— Разбрано. А, да, открихме нещо малко странно.
Мичъл каза:
— Да?
— По радиото ни казаха, че имало само една врата. Ние намерихме две. Това нещо говори ли ти?
— Не — отвърна Мичъл, — но и цялата тази работа по принцип нищо не ми говори. Има ли друго?
— Само още нещо. — Гласът му стана леден. — Някакъв кучи син е направил на решето едно девойче на третия етаж. Не я е застрелял, просто я е направил на решето. — Нюбъри прекрати връзката.
— А сега какво? — попита едрият мъж.
— Ще чакаме — отвърна Мичъл и се облегна в инвалидната си количка. — Ще седим и ще чакаме Кондора да се обади.
В 13,40 ч Малкълм намери телефонна будка в Капитолия. С монетите, които получи от едно преливащо от енергия момиче, той набра номера на „горещия телефон“. Не се наложи да изчака дори първото иззвъняване.
— 493–7282 — гласът отсреща беше напрегнат.
— Обажда се Кондора, Секция 9, Отдел 17. Намирам се в улична телефонна будка, не мисля, че ме следят, и съм почти сигурен, че никой не ме чува.
— Информацията ти бе потвърдена. Искаме да те докараме в Лангли, но се страхуваме да те оставим да дойдеш сам. Знаеш ли къде се намират театрите от „Кръг 3“ в района на Джорджтаун?
— Да.
— Можеш ли да бъдеш там след един час?
— Да.
— Добре. А кого от работещите в Лангли познаваш поне по външен вид?