В съседното сепаре седяха две момичета. По стар навик той се заслуша в разговора им.
— Значи никъде няма да ходиш през почивката?
— Не, просто ще си остана вкъщи. Две седмици не смятам с никого да се виждам.
— Ще се побъркаш.
— Може би, но не се опитвай да ми се обадиш, за да разбереш как съм, защото сигурно дори няма да вдигам телефона.
Другото момиче се засмя.
— А ако се обажда някое мъжище, което копнее за компанията ти?
Приятелката й презрително изсумтя.
— Ще му се наложи да почака две седмици. Смятам да си почина.
— Е, хубаво, животът си е твой. Сигурна ли си, че не искаш да вечеряме заедно довечера?
— Да, но ти благодаря, Ан. Просто ще си допия кафето, отивам си вкъщи и от този момент нататък две седмици за никъде няма да бързам.
— Добре, Уенди, приятно прекарване.
Нечии бедра изскърцаха по изкуствената кожа. Момичето на име Ан тръгна към вратата и мина точно край Малкълм. Той успя да види чифт невероятни крака, руса коса и решителен профил, преди тя да се скрие в тълпата. Малкълм седеше тихичко на мястото си, подсмърчаше от време на време и се чувстваше ужасно нервен, тъй като най-после бе намерил отговора на въпроса къде да се подслони.
Допиването на кафето отне на момичето, наречено Уенди, пет минути. Когато си тръгваше, тя дори не погледна мъжа, който седеше зад нея. Едва ли би видяла нещо, тъй като лицето му бе скрито зад менюто. Веднага щом тя плати и излезе през вратата, Малкълм я последва. Пътем той хвърли парите си на бара.
Докато вървеше зад нея, успя да види само, че е висока и слаба, но не болезнено слаба като Тамата, и има къса черна коса и горе-долу сносни крака. Господи, помисли си той, защо не беше блондинката? На Малкълм продължи да му върви — колата на момичето бе паркирана на задната част на пренаселен паркинг. Той я последва с нехаен вид край дебелия пазач, който й се ухили изпод омазаната си филцова шапка. Щом я видя да отключва вратата на една очукана кола марка „Корвеър“ Малкълм извика:
— Уенди! Какво, за Бога, правиш тук?
Изненадано, но не и уплашено, момичето вдигна очи към усмихнатата фигура във военно яке, която се отправи насреща й.
— На мене ли говорите? — Тя имаше кафяви, близко разположени очи, широка уста, малък нос и високи скули. Съвсем обикновено лице. Не изглеждаше да е гримирана.
— Разбира се. Не ме ли помниш, Уенди? — Само три крачки го деляха от нея.
— Аз… ами, струва ми се, не… — Тя забеляза, че в едната му ръка има пакет, а другата е пъхната под якето.
Малкълм вече бе стигнал до нея. Той сложи пакета на покрива на колата и небрежно постави лявата си ръка зад главата й. После я стисна здраво за врата и наведе главата й, така че да види оръжието в другата му ръка.
— Не викай и не прави никакви бързи движения, иначе ще те размажа по улицата. Разбра ли? — Малкълм усети как момичето потрепера, но бързо закима.
— А сега влез в колата и отключи другата врата. Това нещо стреля и през прозорци, а аз няма да се поколебая нито за секунда. — Момичето бързо седна на шофьорското място, пресегна се и отключи другата врата. Малкълм тръшна вратата от нейната страна, взе пакета си, бавно заобиколи колата и се качи.
— Моля ви, не ми причинявайте болка. — Гласът й бе много по-слаб, отколкото в ресторанта.
— Погледни ме! — Малкълм трябваше да прочисти гърлото си. — Нямам намерение да ти причинявам болка, но само ако изпълняваш точно указанията ми. Не смятам да ти взема парите, нито да те изнасилвам. Но трябва да изпълняваш точно нарежданията ми. Къде живееш?
— В Александрия.
— Отиваме в апартамента ти. Ти ще караш. Ако ти дойдат разни идеи да сигнализираш за помощ, най-добре ги забрави. Опиташ ли се да го направиш, ще те застрелям. Може и да пострадам, но ти ще си мъртва. Не си струва. Ясно ли е? — Момичето кимна. — Да тръгваме.
До Вирджиния пътуваха с изопнати нерви. Малкълм не сваляше очи от момичето. То не сваляше очи от пътя. Малко след отбивката за Александрия спряха в едно дворче, заобиколено от сгради и къщи, разделени на апартаменти.
— Коя е твоята къща?
— Първата. Държа горните два етажа. Един мъж живее в сутерена.
— Справяш се много добре. А сега, когато тръгнем по пътеката, просто се престори, че водиш приятел у дома. Не забравяй, аз ще бъда точно зад теб.
Те слязоха от колата и изминаха няколкото крачки до стълбите. Момичето цялото се тресеше и отначало не можеше да отключи, но накрая се справи. Малкълм влезе след нея и внимателно затвори вратата зад себе си.