— Сега, моля те, сега!
Той легна върху нея, тромаво като всеки, който се люби с някого за пръв път. Те се притиснаха един към друг. Тя се опита да покрие всеки сантиметър от тялото си с неговото. Силните движения на бедрата му разпалиха огън в тялото й. Тя прекара ръце по гърба му и точно преди и двамата да експлодират, той усети как ноктите й се забиха в кожата му и го придърпаха още по-навътре.
Те останаха един до друг в леглото в продължение на половин час, а после отново започнаха — бавно и по-внимателно, но с още повече чувство. След това, докато лежеше сгушена на гърдите му, тя му каза:
— Не е необходимо да ме обичаш. Аз не те обичам, поне така си мисля. Но те желая и имам нужда от теб.
Малкълм не каза нищо, а само я придърпа към себе си. Те заспаха.
Някои други хора не стигнаха до леглата си през онази нощ. Когато в Лангли научиха за престрелката с Уедърби, опънатите нерви се изопнаха още повече. Специални коли, пълни с доста решителни мъже, изпревариха линейката и пристигнаха в уличката. Вашингтонската полиция се оплака на началниците си, че „неиндентифицирани лица, представящи се за правителствени служители“, разпитват свидетелите. Сблъсъкът между двете държавни служби бе предотвратен от намесата на трета. Три нови коли, също с вид на държавни, пристигнаха в района. Двама много сериозни мъже в добре изгладени бели ризи и тъмни костюми си проправиха път през насъбралата се тълпа и уведомиха представителите на другите ведомства, че ФБР официално е поело случая. „Неидентифицираните правителствени служители“ и вашингтонската полиция се обадиха в управленията си и получиха отговор да се въздържат от спорове по този въпрос.
ФБР се намеси в случая, когато силните на деня приеха като работна хипотеза версията за шпиони. В декрета за националната сигурност от 1947 г. пише: „Управлението (ЦРУ) няма пълномощията на полицията, съда и правораздаващите органи и не изпълнява функции по вътрешната сигурност.“ Събитията през деня определено попаднаха в категорията действия срещу вътрешната сигурност, които бяха в юрисдикцията на ФБР. Мичъл отлага, доколкото можа, да информира средното ведомство за подробностите, но в края на краищата един от заместник-директорите отстъпи под натиска.
Но на ЦРУ не можеше да бъде отнето правото да разследва нападения върху агенти на управлението, независимо къде са станали. Има една вратичка, през която се промъкват много от недотам правомерните дейности на ЦРУ. Вратичката, раздел 5 на декрета, дава право на управлението да изпълнява „други такива функции и задължения с разузнавателен характер, засягащи националната сигурност, каквито Съветът за национална сигурност има право понякога да им окаже“. Декретът също дава на управлението правото да разпитва лица, намиращи се в границите на страната. Директорите на ЦРУ стигнаха до заключението, че извънредният характер на положението изисква пряката намеса на управлението. Тази намеса би могла и щеше да продължи, докато не получеха пряка заповед от Съвета за национална сигурност за прекратяването й. В една много учтива, но твърда записка те информираха ФБР за това, като, разбира се, им благодаряха за сътрудничеството и изразяваха готовността си с признателност да приемат всякаква помощ в бъдеще.
Вашингтонската полиция разполагаше само с един труп и жертва от престрелка, която изчезна в болница с неизвестно местонахождение във Вирджиния, състояние — сериозно, прогноза — несигурна. Те не останаха никак доволни и уверенията на най-различни правителствени служители не можаха да ги накарат да се примирят с това положение, но не бяха в състояние да отстояват правата си.
Тази междуведомствена бъркотия донякъде се оправи по време на конкретната оперативна дейност — човешката смърт омаловажаваше съперничеството между отделните учреждения. Агентите, които отговаряха за действията на всяка от службите, се споразумяха да съгласуват усилията си. Вечерта във Вашингтон се разгърна една от най-големите хайки в историята на града, която целеше издирването на Малкълм. До сутринта преследвачите събраха доста информация, но все още нямаха сведения за местонахождението му.