Този факт не помогна особено за разведряването на атмосферата в мрачната утрин на другия ден, когато група мъже се събра около масата на един кабинет в центъра на Вашингтон. Повечето от тях не си бяха лягали до късните часове на предната нощ и съвсем не бяха в добро настроение. Групата за координиране на действията включваше заместник-директорите на ЦРУ и представители на всички разузнавателни служби в страната. Мъжът начело на масата бе заместник-директорът, отговарящ за дирекция „Разузнаване“. Тъй като критичната ситуация водеше началото си от неговото подразделение, разследването се оглавяваше от него. Той запозна накратко с фактите мрачните мъже срещу себе си.
— Осем от служителите на управлението са мъртви, един — ранен и един — навярно двоен агент — е изчезнал. Освен това имаме само начални и, трябва да добавя, доста несигурни предположения относно причините.
— Какво ви кара да мислите, че бележката, оставена от убийците, не е истинска? — Мъжът, който произнесе тези думи, носеше униформата на офицер от флотата на САЩ.
Заместник-директорът въздъхна. На капитана винаги трябваше да му се обяснява по два пъти.
— Ние не твърдим, че не е истинска, само предполагаме. Според нас това е уловка, опит вината за убийствата да бъде хвърлена върху чехите. Вярно, ние нападнахме една от техните бази в Прага, но там ставаше въпрос за реално съществуващи, ценни материали. Убихме само един човек. Те се занимават с доста неща, но мелодраматичното отмъщение не фигурира сред тях. Нито пък оставянето на бележки на мястото на събитието, в които всичко е обяснено черно на бяло. Особено като се има предвид, че нищо не печелят от това. Нищо.
— Хм, мога ли да задам един-два въпроса, господин заместник-директор?
Заместник-директорът се наведе напред, внезапно съсредоточен.
— Разбира се, сър.
— Благодаря ви. — Мъжът, който се намеси, беше дребен и деликатен възрастен човек. На непознатите той неминуемо заприличваше на някакъв добър стар чичко с огънче в очите. — Просто за освежаване на паметта — поправете ме, ако греша. Човекът в апартамента, Хайдегер, е имал содиум пентотал в кръвта си?
— Точно така, сър. — Заместник-директорът се напрегна и се опита да си спомни дали не е забравил някоя подробност в информацията си.
— Обаче никой друг от останалите не е бил „разпитван“, доколкото знам. Много странно. Посещават го през нощта, преди другите. Убиват го малко преди зазоряване. А от разследването ви излиза, че нашето момче, Малкълм, е бил в апартамента му следобеда след престрелката с Уедърби. Казвате, че няма улики Хайдегер да е бил двоен агент. Никакви разходи, по-големи от доходите му, или големи суми, получени от външни източници, никакви сведения за връзки със съмнителни лица или възможност за шантаж?
— Нищо, сър.
— Някакви признаци за психическа нестабилност? — Служителите на ЦРУ са сред рисковите групи в Америка по отношение на психическите заболявания.
— Не, сър. Като изключим предишния му алкохолизъм, той е оставял впечатление на нормален, макар и малко саможив човек.
— Да, прочетох това. Проучванията за другите разкриха ли някакви необичайни факти?
— Не, сър.
— Ще бъдете ли така добър да прочетете какво е казал Уедърби на лекарите? Между другото как е той?
— По-добре, сър. Докторите казват, че ще оживее, но ще трябва да му отрежат крака тази сутрин. — Заместник-директорът порови из книжата и намери листа, който търсеше. — Ето. Не забравяйте, че той е бил в безсъзнание през по-голямата част от времето, но веднага щом дошъл на себе си, погледнал лекарите и казал: „Малкълм стреля по мен. Той стреля и по двама ни. Хванете го, хванете го.“
В края на масата се появи някакво раздвижване и морският капитан се наведе напред. Той се обади с плътния си, неясен глас:
— Аз казвам да намерим кучия син и да направим на пух и прах мишата дупка, в която се е наврял!
Възрастният мъж се засмя.
— Да. Аз всъщност съм напълно съгласен, че трябва да намерим нашия своенравен Кондор. Но наистина считам, че ще бъде жалко, ако го направим „на пух и прах“, преди да ни е казал защо е стрелял по горкия Уедърби. Или защо въобще е стреляно по когото и да било. Имате ли още нещо да ни съобщите, господин заместник-директор?
— Не, сър — отвърна той, прибирайки книжата в куфарчето си. — Мисля, че това беше всичко. Разполагате с цялата информация, която имаме и ние. Благодаря на всички за присъствието.
Когато мъжете започнаха да се изправят, за да си тръгнат, старчето се обърна към един от колегите си и тихо му каза: