— Да — каза той, а после позна гласа.
— Имам твърда следа.
— Знаех, че ще успееш. Накарай някой да я провери, но да не предприема нищо, освен ако обстоятелствата не го налагат. Искам лично ти да се занимаеш с това, за да няма повече грешки. В момента обаче има по-належащ въпрос, който искам да поставя на вниманието ти.
— Нашият болен общ приятел?
— Да. Боя се, че състоянието му трябва да се влоши. Ела на място четири колкото можеш по-бързо. — Разговорът прекъсна.
Мъжът остана в телефонната будка достатъчно дълго, за да проведе още един кратък разговор. После спря такси и замина нанякъде в спускащия се здрач.
Една неголяма кола паркира малко по-надолу от другата страна на улицата, където беше апартаментът на Уенди точно когато тя занесе на Малкълм една чиния със задушено. Шофьорът виждаше от мястото си вратата на Уенди доста добре, въпреки че му се налагаше да прегъне високото си слабо тяло в много странна поза. Той гледаше апартамента и чакаше.
СЪБОТА
„Прекалената самоувереност води до грешки, когато приемем, че играта ще продължи да следва естествения си ход, или когато пропуснем да си подсигурим срещу някой необикновено силен ход — шах, жертва на фигура, пат. Впоследствие победеният се оплаква: «Но кой можеше да си представи такъв идиотски ход».“
— По-добре ли се чувстваш? Малкълм вдигна очи към Уенди и трябваше да признае, че е по-добре. Болката в гърлото му се бе притъпила и почти двадесет и четири часовият сън бе възвърнал голяма част от силите му. Носът му продължаваше да тече и когато говореше, гърлото го болеше, но дори тези неприятни симптоми бавно затихваха.
Колкото повече му олекваше физически, толкова по-тежки мисли започваха да го налягат. Знаеше, че е събота — два дни след убийството на колегите му и след като бе стрелял по човек. В този момент няколко групи изобретателни и решителни мъже обръщаха Вашингтон с краката нагоре. Най-малко една от групите желае смъртта му. Останалите навярно не преливат от добри чувства към него. В тоалетката на другия край на стаята имаше 9382 долара, откраднати от един мъртвец или поне изнесени от апартамента му. А той лежи болен в леглото, без да има поне някаква представа какво точно се бе случило или какво да прави. Отгоре на всичко на леглото му седи някакво смешно момиче, облечено с тениска, което му се усмихва.
— Знаеш ли, наистина нищо не разбирам — каза дрезгаво той. Така си беше. През всичките тези часове, които бе посветил на проблема, можа да стигне само до четири сравнително приемливи заключения — че някой се е внедрил в управлението, че някой е нападнал отдела му, че някой се е опитал да представи Хайдегер за двоен агент, като е оставил „скритите пари“, и че този някой желае смъртта му.
— Измисли ли вече какво ще правиш по-нататък? — С показалеца си Уенди проследи линията на бедрото му под чаршафа.
— Не — отвърна той раздразнено, — може да позвъня на „горещия телефон“ довечера, ако ме закараш до някоя телефонна будка.
Тя се наведе напред и леко го целуна по челото.
— Ще те заведа, където поискаш. — Тя се усмихна и леко го целуна по очите, страните, по-надолу по устата, още по-надолу по врата, отметна чаршафите и продължи към гърдите, стомаха му, все по-надолу и по-надолу.
После се изкъпаха, той си сложи контактните лещи и отново си легна. Когато Уенди се върна в стаята му, тя беше напълно облечена. Подхвърли му четирите книги.
— Не знаех какво харесваш, но тези ще ти помогнат да убиеш времето, докато ме няма.
— Къде… — Малкълм трябваше да спре и да преглътне. Гърлото все още го болеше. — Къде отиваш?
Тя се усмихна.
— Глупаво момченце, трябва да напазарувам. Останала ни е съвсем малко храна, пък и все още нямаш всичко, от което се нуждаеш. Ако бъдеш добричък — а ти никак не си лош, — може да ти донеса изненада. — Тя тръгна, но на вратата се обърна. — В случай че телефонът звъни, не го вдигай, освен ако не позвъни два пъти, после спре и иззвъни отново. Това ще съм аз. От мен ще излезе добър шпионин, нали? Не чакам никого. Стига да не вдигаш шум, никой няма да разбере, че си у дома. — Гласът й придоби по-сериозен тон. — А сега не се тревожи, чу ли? Тук си на сигурно място. — Тя се обърна и излезе.
Малкълм току-що бе взел една от книгите, когато главата й отново изникна на вратата.
— Хей — повика го тя, — току-що ми хрумна нещо. Ако се разболея от ангина, това за венерическо заболяване ли ще мине? — Малкълм не можа да я улучи с книгата.
Когато Уенди отвори външната врата и отиде до колата си, тя не забеляза мъжа във фургона, паркиран от другата страна на улицата, който внезапно излезе от летаргията си. Той имаше съвсем обикновен вид. Облечен бе в широк шлифер, въпреки че тази сутрин беше предимно слънчева. Сякаш знаеше, че доброто време няма да продължи. Мъжът проследи с очи Уенди, която се измъкна от мястото за паркиране и потегли. Той погледна към часовника си. Ще почака още три минути.