Събота е почивен ден за повечето държавни служители, но не за всички от тях. Тази събота голям брой държавни служители на най-различни административни нива работиха извънредно, със загрижен и начумерен вид. Един от тях бе Кевин Пауъл, Той и неговите хора разговаряха с 216 лекари, сестри, стажанти и други лица от медицинското съсловие. Почти половината от лекарите на обща практика и специалистите по уши-нос-гърло в района на Вашингтон бяха разпитани. Беше единадесет часът в хубавото съботно утро. Всичко, което Пауъл можеше да докладва на възрастния мъж зад махагоновото бюро, можеше да бъде обобщено с една дума. Нищо!
Доброто настроение на възрастния мъж не бе помрачено от новините.
— Добре, момчето ми, просто продължавай да опитваш — друго не мога да ти предложа. Просто продължавай да опитваш. И ако това ще те утеши, искам да те уверя, че сме в същото положение като другите, само че те не знаят вече какво да правят, освен да наблюдават. Случи се обаче едно нещо: Уедърби е мъртъв.
Пауъл бе озадачен.
— Казахте, струва ми се, че състоянието му се подобрява.
Възрастният мъж разпери ръце.
— Така беше. Канеха се да го разпитат късно вчера вечерта или рано тази сутрин. Когато следователите пристигнали малко след един часа през нощта, го намерили мъртъв.
— Как? — Гласът на Пауъл издаваше доста голяма доза подозрение.
— Как наистина? Охраната на вратата се кълне, че само медицинският персонал е влизал и излизал. А тъй като е бил в болницата на Лангли, сигурен съм, че мерките за сигурност са били особена строги. Лекарите му казват, че ако се вземат предвид шокът и загубата на кръв, напълно е възможно смъртта да е настъпила в резултат на раната. А бяха уверени, че състоянието му се подобрява забележително бързо. В този момент извършват пълна аутопсия на тялото му.
— Всичко това е много странно.
— Да, така е, нали? Но именно защото е странно, би следвало да е почти предсказуемо. Целият случай е странен. Е, този въпрос вече сме го обсъждали. Имам нещо ново за теб.
Пауъл се наведе над бюрото. Чувстваше се уморен. Възрастният мъж продължи:
— Казах ти, че не съм удовлетворен от подхода на управлението и ФБР към случая. Стигнали са до задънена улица. Сигурен съм, че отчасти това хе дължи на начина им на мислене. Те издирват Малкълм така, както ловецът преследва дивеча. Но въпреки че са опитни ловци, едно-две неща им убягват. Искам да започнеш да го търсиш, сякаш ти си жертвата. Чел си всичките сведения, които имаме за него, бил си в апартамента му. Следователно имаш някаква представа що за човек е той. Постави се на негово място и виж къде ще те отведе това.
Ще ти помогна с няколко интересни теми за размисъл. Знаем, че за да стигне там, където е, му е бил необходим превоз. Ако не друго, то един пешеходец може да бъде забелязан, а нашето момче иска да избегне това. ФБР са почти сигурни, че не е взел такси. Не виждам причина да не се доверим на разследванията им по този въпрос. Не мисля, че е хванал автобус, не и с пакета под мишница, който мъжът в магазина му е продал. А и човек никога не знае кого може да срещне в автобуса.
Ето това е твоят проблем. Вземи един-двама от хората си, които ще могат да се поставят на негово място. Започни оттам, където са го видели за последен път. А после, момчето ми, се скрий, така както го е направил той.
Преди да отвори вратата, Пауъл погледна към усмихващия се възрастен човек и каза:
— Има още нещо странно в цялата тази история, сър. Малкълм никога не е бил подготвян за оперативен агент. Той е аналитик, а вижте колко добре се справя.
— Да, това е доста странно — отвърна възрастният мъж. Той се усмихна и каза: — Знаеш ли, нещо започва много да ми се иска да се срещна с нашето момче Малкълм. Намери ми го, Кевин, намери ми го, и то бързо.
Малкълм изпитваше нужда от чаша кафе. Горещата течност щеше да облекчи гърлото му, а кофеинът щеше да го ободри. Той се усмихна бавно, като внимаваше да не опъва болезнено-чувствителните си вратни мускули. С момиче като Уенди на човек му трябва доста енергия. Той слезе в кухнята. Точно беше сложил кафеника, когато на вратата се позвъни.
Малкълм замръзна на място. Оръжието беше на горния етаж, до леглото му, за да може да го вземе бързо, стига, разбира се, да се намира в леглото си. Малкълм отиде безшумно на пръсти до вратата. Звънецът отново иззвъня. Той въздъхна с облекчение, когато видя през шпионката, че пред вратата стои просто един пощальон с отегчен вид, преметната през рамо чанта и някакъв пакет в ръка. А после се ядоса. Ако не отвори, пощальонът може да продължи да идва, докато не достави пратката. Малкълм погледна надолу към тялото си. Беше само по слип и тениска. Е, какво пък, помисли си той, сигурно и друг път му се е случвало да види мъж по долни гащи. Той отвори вратата.