Малкълм обикаля из Александрия, докато не намери един малък гараж за употребявани коли. Той паркира на две преки от него и изпрати Уенди да сключи сделката. Десет минути по-късно, след като се закле, че е госпожа А. Едгъртън, за да регистрират колата й, и плати още сто долара в брой, тя си тръгна с един малко употребяван „Додж“. Малкълм я последва в един парк. Те прехвърлиха багажа и махнаха табелката с номера от старата кола на Уенди. После натовариха доджа и бавно потеглиха.
Малкълм шофира в продължение на пет часа. Уенди не произнесе нито дума през цялото пътуване. Когато спряха в мотела в Питсбърг, Вирджиния, Малкълм ги записа като господин и госпожа Евънс. Той паркира колата зад мотела, „да не се праши от минаващите автомобили“. Възрастната жена, която държеше мотела, само сви рамене и се върна при телевизора си. Не й беше за пръв път.
Уенди лежеше притихнала на леглото. Малкълм бавно се съблече. Той си изпи лекарството и си махна лещите, преди да се отпусне до нея.
— Защо не се съблечеш и не се опиташ да поспиш, скъпа?
Тя се обърна към него и го изгледа продължително.
— Всичко това е истинско, нали? — Гласът й бе тих и безстрастен. — Истинско. И ти уби човек. В моя апартамент ти уби човек.
— Ако не го бях убил аз, той щеше да ни убие. Знаеш това. Просто си уморена.
Тя се извърна от него.
— Знам.
После стана и бавно се съблече. Загаси лампата и си легна в леглото. За разлика отпреди не се сгуши до него. Когато Малкълм заспа един час по-късно, той бе уверен, че тя все още е будна.
НЕДЕЛЯ
„Там, където има много светлина, има и много сенки.“
— А, Кевин, като че ли напредваме. Твърдият жизнерадостен глас на възрастния човек не успя да прогони вцепенението, обзело мозъка на Пауъл. Цялото тяло го болеше, но това бе дребна неприятност. Той бе свикнал да понася много по-големи натоварвания, отколкото липсата на почивка за известно време. Ала през трите месеца на възстановяване Пауъл си бе създал навика да си поспива до късно в неделя сутрин. Нещо повече, безплодността на поставената му задача го дразнеше. До този момент участието му бе само постфактум. Цялата полза от двете му години обучение и десетгодишния му опит бе, че го пращаха да изпълнява разни поръчения и да събира информация. Всяко ченге би се справило с това и много от тях наистина го правеха. Пауъл не споделяше оптимизма на възрастния мъж.
— По какъв начин, сър? — Въпреки огорчението му тонът на Пауъл бе почтителен. — Да не би да са попаднали на следите на Кондора или на момичето?
— Не, все още не. — Независимо от прекараната безсънна нощ възрастният човек преливаше от енергия. — По всичко изглежда, че е купила онази кола, но оттогава не са я виждали. Не, напредваме в друга посока. Установихме самоличността на мъртвия мъж.
Мислите на Пауъл се проясниха. Възрастният мъж продължи:
— Нашият приятел някога се е казвал Калвин Лойд, сержант от морските сили на САЩ. През 1959 той доста внезапно напуска флотата — по това време бил изпратен р Корея като съветник във военноморските сили на Южна Корея. Възможно е да е бил замесен в убийството на съдържателка на публичен дом — корейка — и едно от момичетата. Флотата не открила никакви улики, но там смятат, че съдържателката на дома и той са изпращали момичета по базите и са се скарали за процентите. Скоро след намирането на телата Лойд се самоотлъчва. Флотата не си дала много труд да го издирва. През 1961 морското разузнаване получава доклад, сочещ, че е починал внезапно в Токио. А после, през 1963, той бива разпознат като един от няколкото търговци на оръжие в Лаос. Очевидно работата му е била да дава технически съвети. По това време се установява и връзката му с някой си Винсент Дейл Мароник. Подробностите за Мароник по-късно. Лойд се загубва някъде през 1965 и до вчера се е смятал отново за мъртъв.
Възрастният мъж спря за малко. Пауъл си прочисти гърлото, давайки му знак, че иска да се намеси. След като получи любезно кимване с глава, той каза:
— Е, поне нещо знаем. Но освен отговора на едно малко кой, какво друго ни дава това?
Възрастният мъж вдигна левия си показалец във въздуха.
— Търпение, момчето ми, търпение. Да вървим стъпка по стъпка и да видим кои пътища къде се пресичат.
Аутопсията на Уедърби даде една засега само вероятна причина за смъртта му, но като се основавам на това, което се случи, съм склонен да й отделя доста голямо внимание. Възможно е смъртта му да е била причинена от мехурче въздух в кръвта, но патолозите не са готови да се закълнат в това. Лекарите му настояват, че причината е била външна — и следователно вината не е в тях. Склонен съм да се съглася с мнението им. От наша гледна точка е жалко, че няма да можем да разпитаме Уедърби, но за някого това е голям късмет. Много голям, ако питат мен.