Един час по-късно Пауъл седеше в малка стаичка в центъра на Вашингтон. Двама цивилни полицаи пазеха пред вратата. Трима от колегите му агенти се изтягаха в пръснатите из стаята столове. До бюрото на Пауъл имаше два стола, но единият от тях не бе зает. Пауъл говореше по единия от двата телефона пред себе си.
— Включихме се и сме готови да започваме, сър. Два пъти изпитахме устройството. Задействахме го оттук и нашият човек в „горещата“ стая каза, че там нищо не са разбрали. Отсега нататък всички обаждания от Кондора на „горещия“ номер ще минават оттук. Ако е нашето момче, ще се включим към линията. Ако не е той… Е, да се надяваме, че няма да ни усетят. Разбира се, винаги можем просто да махнем приспособлението и само да слушаме.
Гласът на възрастния мъж издаваше задоволството му.
— Великолепно, момчето ми, великолепно. А какво става с останалото?
— Мариан смята, че до един час ще сме се споразумели с „Пост“. Надявам се, наясно сте, че с това, което направихме, си поставяме главите в торбите. Един ден ще трябва все пак да кажем на управлението, че сме подслушвали „горещата“ им линия, и на тях това никак няма да им се хареса.
Възрастният мъж се изсмя.
— Не се тревожи, Кевин. И друг път сме си слагали главите в торбата и пак ще го правим. Освен това те се пекат на същия огън и сигурно няма да ни се разсърдят чак толкова, стига да ги измъкнем от това положение. Нещо ново от терена?
— Няма. Никой не е виждал нито Малкълм, нито момичето. Когато нашето момче реши да се покрие, наистина го прави.
— Да, и на мен ми мина горе-долу същото през ум. Не мисля, че противниците ни са го хванали. Направо се гордея с досегашните му постижения. Знаеш ли къде да ме търсиш?
— Да, сър. Ще ви се обадим, ако се случи нещо.
Възрастният мъж затвори, а Пауъл се настани удобно, надявайки се, че чакането няма да продължи дълго.
Уенди и Малкълм пристигнаха във Вашингтон точно на залез слънце. Малкълм мина през центъра на града. Той паркира колата близо до мемориала на Линкълн, свали багажа и заключи внимателно автомобила. На път за Вашингтон се бяха отбили в Бетесда, Мериленд. Там купиха някои тоалетни принадлежности, дрехи, руса перука и голям „визуално коригиращ и отвличащ вниманието“ сутиен с подплънки за Уенди, една ролка изолирбанд, някакви инструменти и кутия патрони за „Магнум-357“.
Малкълм поемаше добре пресметнат риск. Ръководейки се от принципа на „Откраднотото писмо“ на Едгар Алън По, той и Уенди се качиха на автобуса за Капитолийския хълм. Наеха си стая за туристи на „Южно-капитолийска“, на по-малко от петстотин метра от дружеството. Съдържателката на западналото евтино хотел-че се зарадва на двойката младоженци от Охайо. Повечето от клиентите й си бяха тръгнали и пътуваха към домовете си след съботно-неделната разходка. Какво от това, че нямаха пръстени, а окото на момичето бе синьо? За да изглеждат като истински влюбени младоженци (или поне така каза Малкълм на Уенди шепнешком), младата двойка се прибра в стаята си рано.
ПОНЕДЕЛНИК, ОТ СУТРИНТА ДО СРЕДАТА НА СЛЕДОБЕДА
„На война не войниците, а войникът е от значение.“
Резкият звън на червения телефон изтръгна Пауъл от неспокойната му дрямка. Той сграбчи слушалката, преди телефонът отново да иззвъни. Другите агенти в стаята започнаха да проследяват и да записват разговора. Пауъл съсредоточено слушаше и само с крайчеца на окото си виждаше припрените им движения на сутрешната светлина. Той си пое дълбоко дъх и каза:
— 493–7282.
Приглушеният глас от другата страна изглеждаше много далече.