— Какво искаш да кажеш?
В отговора на мъжа с впечатляващата външност се долавяше отвращение.
— Нещо не се връзва. Уедърби бе изпечен, опитен агент. Въпреки че бе ранен, той успя да застреля Врабец IV. Наистина ли вярваш, че такъв човек ще извика моето име? Дори и да се е изпуснал, защо ще вика именно мен? Нещо не се връзва.
— Умолявам те, кажи ми тогава кое се връзва.
— Не съм сигурен. Но става нещо, за което не знаем. Или поне нещо, за което аз не знам.
Гласът на изискания мъж потрепера от нерви и изненада:
— Да не би да мислиш, че не те информирам за всичко?
Вятърът запълни проточилата се пауза. Мароник-Левин отговори бавно:
— Не знам. Съмнявам се, но такава възможност съществува. Не си прави труда да протестираш. Аз не се осланям на възможности. Но искам да не забравяш последния ни разговор.
Мъжете повървяха няколко минути. Те напуснаха района на Капитолия и започнаха да се разхождат, без да бързат, край Върховния съд на „Южнокапитолийска“. Най-накрая по-възрастният мъж наруши мълчанието:
— Нашите хора разполагат ли с нещо ново?
— Не. Подслушваме каналите на полицията и тези за свръзка между управлението и бюрото. Само трима сме и не можем да вършим кой знае колко оперативна работа. Планът ми е да причакаме групата, която открие Кондора, преди да успеят да го заведат на сигурно място. Можеш ли да уредиш да бъде заведен на определено място, или поне да откриеш какви са предварителните им планове? Това доста ще увеличи шансовете ни. — По-възрастният мъж кимна и Мароник продължи: — Още нещо ми се вижда нередно — Лойд. Доколкото мога да преценя, полицията засега не го свързва с тази история. Би следвало из целия апартамент да има отпечатъци от пръстите на Кондора и все пак полицията или не ги е открила, в което се съмнявам, или не е съобщила за това по националната мрежа за издирване. Това никак не ми харесва. Не пасва. Би ли проверил този въпрос, без да ги накараш да се разшават?
По-възрастният мъж отново кимна. Двамата продължиха да се разхождат като хора, които се прибират от работа. Отдалечили се бяха на три пресечки от Капитолия и вървяха из жилищен квартал. Две преки по-долу от тях един автобус спря до тротоара, изпусна облак изгорели газове и остави група пътници на улицата. Докато автобусът отминаваше, двама от слезлите пътници се отделиха от групичката и се насочиха към Капитолия.
Малкълм се бе колебал дали да върне наетия пикап. Той им осигуряваше сравнително недостъпно за чуждите погледи средство за придвижване, но биеше на очи. Из Вашингтон не се срещат често пикапи, при това украсени с надпис „Пренос-превоз“ „Алфонсо“, Майями Бийч. Пък и гореше твърде много бензин, а Малкълм искаше да спести колкото може от парите за всеки случай. Той реши, че общественият транспорт е достатъчно подходящ за няколкото придвижвания, които планираше. Уенди се съгласи с половин уста. Харесваше й да се вози в пикапа.
Всичко се случи, когато се изравниха с двамата мъже, които вървяха в обратната посока от другата страна на улицата. Повеят на вятъра се оказа твърде силен за фибата, с която бе хваната широката перука на Уенди. Той внезапно помете русата купчина коса от главата й и я захвърли на улицата. Перуката спря да се търкаля и остана да лежи позорно почти по средата, на пътя.
Възбудена и изненадана, Уенди извика:
— Малкълм, перуката ми! Вземи я, вземи я! — Пронизителният й глас надви шума от лекия ветрец и движението. От другата страна на улицата Левин-Мароник дръпна внезапно човека до себе си да спре.
Малкълм знаеше, че Уенди допусна грешка, като извика името му. Той я накара да млъкне с едно движение, мина между паркираните коли и стъпи на улицата да прибере перуката. Забеляза, че двамата мъже отсреща го наблюдават, затова си придаде нехаен, може би малко притеснен от поведението на съпругата си вид.
Левин-Мароник премина в действие бавно, но обмислено, докато острият му поглед се взираше в двойката на другата страна, а мозъкът му сравняваше всеки детайл. Беше достатъчно опитен, за да пренебрегне шока от фантастичното съвпадение и да се съсредоточи върху момента. С крайчеца на окото си и подсъзнанието Малкълм видя и мислено отбеляза това, но вниманието му бе погълнато от купчината коса пред него. Уенди дойде точно когато той се изправяше с перуката в ръка.
— По дяволите, сигурно за нищо вече не става. — Уенди грабна оплетената купчина от Малкълм. — Радвам се, че не ни остава още много да вървим. Следващия път ще използвам две…
Спътникът на Мароник твърде отдавна не бе участвал в истински операции. Той стоеше на тротоара и гледаше втренчено двойката отсреща. Напрегнатият му поглед привлече вниманието на Малкълм точно в момента, когато мъжът изумено произнесе една дума. Малкълм не бе сигурен каква е тя, но разбра, че нещо не е наред. Той пренесе вниманието си към спътника на мъжа, който изникна иззад една паркирана кола и започна да прекосява улицата. Малкълм забеляза разкопчаното палто и изчакващата ръка, притисната към стомаха.