— Колегите ще се досетят, че има нещо, когато видят незашифрованата обява.
— Това е неприятно, но ние знаехме, че рано или късно ще се наложи да се изправим пред тях. Въпреки това мисля, че мога да се справя с положението.
— Как според вас ще постъпи Малкълм?
Още няколко секунди минаха в мълчание, преди възрастният мъж да отговори.
— Не съм сигурен — отвърна той. — Много зависи от това какво знае. Убеден съм, че смята момичето за мъртво. Щеше да реагира по различен начин на ситуацията, ако мислеше, че е жива. Навярно бихме могли да я използваме по някакъв начин — като примамка за Малкълм или за противника. Но по този въпрос още трябва да изчакаме и да видим.
— Има ли още нещо, което искате да направя?
— Доста, но в момента нямам други нареждания. Продължавай да търсиш Малкълм, Мароник и сие, изобщо всичко, което може да обясни цялата тази каша. И ме дръж в течение, Кевин. След съвещанието с колегите ще бъда на вечеря у сина си.
— Мисля, че това е отвратително! — Представителят на ФБР се наведе през масата и изгледа ядно възрастния мъж. — През цялото време сте знаели, че убийството в Александрия е свързано със случая, и не сте ни казали. И което е по-лошо, попречили сте на полицията да го докладва и да постъпи според инструкциите. Отвратително! Ами че ние вече можеше да сме намерили Малкълм и момичето. Те щяха да бъдат в безопасност. Щяхме да сме по дирите на останалите, а можеше дори да сме ги хванали. Сблъсквал съм се с дребнава гордост, но тук става въпрос за националната сигурност! Уверявам ви, че бюрото никога не би постъпило по подобен начин!
Възрастният мъж се усмихна. Той им беше казал само за връзката между Мароник и убийството в Александрия. Как ли щяха да се ядосат, ако разберяха колко много неща още знае! Той огледа озадачените лица. Време е да се опита да оправи отношенията или поне да поразсъждава разумно.
— Господа, господа, разбирам гнева ви. Но вие съзнавате, че имах причини да постъпя така!
Както знаете, аз смятам, че от управлението изтича информация. И то съществена информация, искам да добавя. Както и преди, продължавам да съм убеден, че това може да осуети усилията ни в случая. Все пак крайната ни цел — независимо дали си го признаваме или не — е да прекратим това изтичане. А откъде мога да знам, че източникът не се намира в тази група? Не сме застраховани от подобна опасност. — Той спря за малко. Мъжете около масата бяха твърде опитни, за да се спогледат, но възрастният мъж усети как градусът на напрежението се повиши. Той мислено се поздрави.
— И така — продължи той, — навярно не биваше да скривам толкова много от групата, въпреки че не съм съвсем сигурен. Това не означава, че обвинявам някого или че между другото съм отхвърлил възможността източникът да е сред нас. Продължавам да смятам, че постъпката ми бе разумна. А също и че това едва ли би променило особено нещата, независимо от мнението на нашия приятел от ФБР. Според мен щяхме да сме на същото място, където се намираме и днес. Но не в това е въпросът, поне за момента. Въпросът е: какво да правим оттук нататък и как?
Заместник-директорът се огледа около себе си. Никой като че ли не гореше от желание да отговори на въпроса на възрастния мъж. Разбира се, подобна ситуация означаваше, че ще се наложи сам да поеме топката. Той ненавиждаше такива моменти. Човек непрекъснато трябваше да внимава да не настъпи някого по мазола и да не обиди останалите. Заместник-директорът се чувствуваше много по-добре в оперативната работа, където единствено противникът му създаваше тревоги. Той прочисти гърлото си и използва един ход, очакван, както се надяваше, от възрастния мъж.
— Какво предлагате, сър?
Възрастният мъж се усмихна.
Добрият стар Дарнсуърт. Беше сравнително добър играч, но не чак толкова. В известен смисъл му беше неприятно, че постъпва така с него. Той извърна поглед от стария си приятел и се вгледа в празното пространство.
— Честно казано, господин заместник-директор, нищо не ми идва наум. Наистина нямам какво да кажа. Разбира се, смятам, че трябва да продължаваме да правим нещо.
Вътрешно заместник-директорът потрепна. Топката оставаше у него. Погледът му се спря на групата мъже, които седяха около масата и изведнъж бяха придобили не толкова компетентен и по-малко нетърпелив вид. Очите им го отбягваха, но той знаеше, че внимателно следят всяко негово движение. Заместник-директорът прочисти отново гърлото си. Той реши да постави край на агонията по възможно най-бързия начин.