Малкълм стана. С доста непохватни усилия той я върна на леглото. Тя не се размърда нито веднъж през това време.
Към ваната в банята имаше един продупчен маркуч и душ, така че Малкълм се изкъпа с хладка вода. Той успешно се обръсна с малко употребяваната самобръсначка. Ужасно му се искаше да си измие зъбите, но не можеше да се насили да използва четката на момичето.
Малкълм погледна спящата фигура, преди да си тръгне от апартамента. Уговорката им бе за сто долара, а той й бе платил петдесет. Знаеше къде отиват парите. Неохотно сложи остатъка от петдесет долара на нощното шкафче. Все едно, парите не бяха негови.
След три пресечки намери един „Хот Шоп“, където закуси в шумната компания на хората от квартала, тръгнали на работа. След като излезе от ресторанта, се отби в една аптека. В уединението на тоалетните на гарата той си изми зъбите. Часът бе 9,38.
Намери телефонна будка. С монетите, получени на гарата, проведе телефонните си разговори. Първият бе с „Услуги“, при втория се свърза с малка канцелария в Балтимор.
— Бюро за регистрация на моторни превозни средства. Мога ли да ви услужа с нещо?
— Да — отвърна Малкълм. — Казвам се Уинтроп Естес, от Александрия. Чудех се дали можете да ми помогнете да се отблагодаря за една услуга.
— Струва ми се, че не ви разбирам напълно.
— Виждате ли, вчера се връщах с колата от работа и акумулаторът се изтърси право на средата на улицата. Аз го закачих отново, но волтажът му не бе достатъчен, за да запали двигателя. Точно се канех да се откажа и да се опитам да избутам колата от пътя и този човек с мерцедеса спря зад мен. Рискувайки собствената си кола, той ме бутна, за да може моята да тръгне. Преди да успея да му благодаря, той отмина. Имам само номера му. Искам поне да му изпратя благодарствено писмо, да го черпя или пък нещо такова. Подобни човешки постъпки не се срещат често в окръг Колумбия.
Мъжът от другата страна се трогна.
— Така си е. Значи, с мерцедес! Страхотен тип! Чакай да позная. Номерът му е от Мериленд и искате да проверя кой е той, нали?
— Именно. Можете ли да го направите?
— Ами… Формално погледнато — не, но щом става въпрос за такова нещо, какво са формалностите? Имате ли номера?
— Мериленд 6Е-49387.
— 6Е-49387. Така. Почакайте само секунда и ще го взема. — Малкълм чу как слушалката изтрака върху някаква твърда повърхност. Нечии стъпки се сляха с шума на пишещи машини и неясните гласове в канцеларията, а после отново се приближиха. — Господин Естес? Имаме го. Черна лимузина „Мерцедес“, регистрирана на името на Робърт Т. Атуд, „Елуд Лейн“ — Е-Л-У-Д, 42, Чеви Чеиз. Тия хора трябва да са фрашкани с пари. Това е предградието с именията. Той навярно може да си позволи една-две драскотини по колата си. Странно, тези хора обикновено пет пари не дават, ако ме разбирате.
— Знам какво имате предвид. Вижте, много ви благодаря.
— А, няма какво да ми благодарите. Щом е за нещо такова, радвам се да го направя. Само не го разпространявайте, нали разбирате? Няма да е зле да предупредите и Атуд. Става ли?
— Добре.
— Сигурен ли сте, че си записахте? Робърт Атуд, „Елуд Лейн“ 42, Чеви Чеиз.
— Записах си. Още веднъж ви благодаря. — Малкълм затвори и пъхна парченцето хартия с адреса в джоба си. То нямаше да му трябва, за да си спомни господин Атуд. Без някаква причина той се върна в „Хот Шоп“ за чаша кафе. Доколкото можеше да се довери на зоркото си око, никой не му обърна внимание.
Сутрешният „Пост“ лежеше на бара. Инстинктивно той започна да го прелиства. Намираше се на дванадесета страница. Не бяха оставили нищо на случайността. Почти осемсантиметровата обява с дебел шрифт гласеше: „Кондоре, обади се вкъщи.“
Малкълм се усмихна и само прокара очи по зашифрованата обява за лотарията. Ако им се обади, ще му кажат да се прибира или поне да се скрие. Това не съвпадаше с намеренията му. Каквото и да пишеше в зашифрованото съобщение, нищо не можеше да промени решението му. Вече не. Нарежданията им бяха изгубили всякаква стойност вчера на Капитолийския хълм.
Малкълм се намръщи. Ако нещо се обърка в плана му, цялата тази работа може да има неприятен завършек. Без съмнение този край ще означава собствената му смърт, но това не го притесняваше чак толкова. Истинското му притеснение идваше от загубата на информация, която щеше да представлява подобен провал. Трябваше да съобщи на някого, някак си, просто за всеки случай. Но не можеше да остави когото и да било да узнае, преди да е опитал. Това означаваше отсрочване. Трябваше да открие начин да предаде съобщението си с отсрочка.