— Ъъ, какво правите по въпроса? — заекна Пауъл и се почувства като последен глупак, когато чу набързо формулираните си мисли, изразени на висок глас.
Докторът стана да си върви. Поне два метра беше.
— Разпратил съм хора из града по местата, където би могъл да се появи Малкълм. Моля да ме извините, но искам да се върна при тях. — С отсечено, вежливо кимване към възрастния мъж и Пауъл доктор Лофтс излезе тромаво от стаята.
Пауъл погледна към възрастния мъж.
— Мислите ли, че има някакъв шанс?
— Не, не по-голям от всеки друг. Той също смята така. Твърде много променливи, за да си състави нещо повече от предположения. Именно фактът, че осъзнава слабостите си, го прави толкова ценен.
— Тогава защо го включваме? Можем да получим колкото хора са ни нужни и без да привличаме ГПО.
Очите на възрастния човек заблестяха, но гласът му бе хладен.
— Защото, скъпото ми момче, от много ловци никога не боли глава, стига те да преследват жертвата по различен начин. Малкълм ми е страшно необходим и не искам да пропусна нито една възможност. А сега разкажи ми как се справяш ти.
Пауъл му отвърна и отговорът му бе същият като в началото.
— Никакъв напредък.
В 16,30 Малкълм реши, че е време да открадне кола. Той премисли много други начини за сдобиване с превоз, но ги отхвърли като твърде рисковани. Съдбата в съдружие с Американския легион и една спиртна фабрика в Кентъки разреши проблема на Малкълм.
Ако не беше Американският легион и неговата национална конференция за младежта и наркотиците, Алвин Филипс нямаше да се намира във Вашингтон, още по-малко пред паметника на Вашингтон. Той бе избран от командира на щата Индиана да участва в конференцията — всички разноски платени, — за да научи каквото успее за вредата от злоупотребата с наркотици сред младежта. На конференцията му дадоха пропуск, с който можеше да избегне опашките пред паметника и направо да се качи горе. Той го загуби предната вечер, но се чувстваше задължен пред хората там, у дома, поне да види паметника.
А ако не беше една спиртна фабрика в Кентъки, Алвин не би бил в сегашното си състояние на опиянение. Фабриката любезно снабди участниците в конференцията с безплатна осминка от най-доброто си уиски. Алвин бе толкова разстроен след филма от миналия, ден, в който бе показано как наркотиците често водят до незаконно упражняване на секс сред добре развити момичета, ненавършили двадесет години, не вечерта той изпи сам цялата бутилка в стаята си в хотел „Холидей Ин“. Уискито му се услади и той си купи още една осминка за през конференцията, като средство „да удави мъката си“. По времето, когато заседанието свърши и той успя да доплува до паметника, повечето от тази осминка бе изпита.
Не Малкълм попадна на Алвин — Алвин попадна на опашката. Щом се озова там, той осведоми всички наоколо, че стои на това проклето слънце само от чувство за патриотичен дълг. Не бил длъжен да виси тук, можел да отиде право горе, дяволите го взели, само че оная проклета фуста, дето се блъснала в него, му измъкнала портфейла и проклетия пропуск. Ама и той добре измамил проклетия й задник с ония пътнически чекове — страшна работа са тия проклети хартийки. Но пък циците й си ги бивало. Дяволите го взели, той само искал да я повози с новата си кола.
Когато Малкълм чу думата „кола“, той незабавно се изпълни с неприязън към всички проклети евтини фусти и любов към Американския легион, Индиана, уискито от Кентъки и чисто новичкия крайслер на Алвин. След няколко кратки подготвящи почвата забележки той даде на Алвин да разбере, че говори със събрат-ветеран от войната, чието хоби случайно са колите. Удари му още едно, Алвин, стари приятелю!
— Ама наистина? Падаш ли си по колите? — Споменаването на една толкова важна тема накара Алвин да се дръпне за малко от бутилката. Не бяха необходими особени усилия от страна на сърдечния му приятел, за да се върне отново при нея. — Искаш ли да видиш една наистина хубава колица? Купих си я чисто новичка. Току-що пристигам от Индиана. Да си бил в Индиана? Ако дойдеш, ела да ме видиш. И старата. Тя не е кой знае какво — и двамата сме на четиридесет и четири, разбираш ли. Не изглеждам на четиридесет и четири, нали? Къде бях? А, да, старата. Добра жена. Малко дебеличка, ама, по дяволите, винаги съм казвал…
По това време Малкълм бе успял да отдалечи Алвин от тълпата и да го закара на паркинга. Беше взел участие и в пет-шест надигания на бутилката, която Алвин внимателно криеше под мокрото си сако. Малкълм вдигаше бутилката до събраните си устни и раздвижваше адамовата си ябълка в знак на задоволство. Нямаше желание реакциите му да бъдат забавени от алкохола тази нощ. Когато дойдеше ред на Алвин, той наваксваше за въздържанието на Малкълм. Докато стигнат до паркинга, до дъното на бутилката останаха само два пръста.