Малкълм и Алвин разговаряха за тия проклети дечурлига и техните проклети наркотици. Особено момичетата, непълнолетните момичета, които толкова приличат на клакьорките в Индиана, а пък са толкова пристрастени към тая марихуана, че са готови на всичко, „всичко“ заради проклетия наркотик. Всичко! Малкълм небрежно подхвърли, че знаел къде се навъртат две такива момичета и само чакат да направят всичко, което им поискат, заради проклетата марихуана. Алвин го спря и жално каза: „Ама наистина?“ Когато Малкълм (Джон) го увери, че случаят е такъв, той изпадна в дълбок размисъл. Малкълм остави разговора да замре, а после помогна на Алвин да предложи да се срещнат с тези две момичета, та да може да разправя на хората у дома в Индиана как се чувства човек, когато ги види на живо. На живо. Тъй като момичетата били на някакво обществено място, най-добре щяло да бъде „Джон“ да отиде, да ги вземе и да ги доведе тук. После всички можело да се пренесат в стаята на Алвин и да си поприказват. По-добре да поприказват с тях там, отколкото тук. Да разберат защо са готови на всичко, ама всичко заради проклетата марихуана. Алвин даде на Малкълм ключовете точно когато стигнаха до новичката лъскава кола.
— Има много бензин, много бензин. Ама наистина ли не ти трябват пари? — Алвин порови из дрехите си и измъкна един охлузен портфейл. — Вземи си колкото ти трябват, мръсницата снощи отмъкна само пътническите чекове. — Малкълм взе портфейла. Докато Алвин поднасяше бутилката към устните си с несигурна ръка, новият му приятел извади всички документи с името му от портфейла, включително и картончето с регистрационния номер на автомобила. Той върна портфейла на Алвин.
— Дръж — каза той. — Не мисля, че ще искат пари. Не сега. — Той се усмихна бегло и потайно. Когато Алвин видя усмивката му, пулсът му се ускори. Беше в твърде напреднала фаза, за да има някакво изражение по лицето си.
Малкълм отключи колата. На предната седалка се търкаляше смачкан син каскет. На пода имаше опаковка от шест бири, които Алвин бе взел, за да не го мъчи жегата. Малкълм нахлупи каскета на главата на приятеля си и смени изпразнената бутилка с шестте бири. Той се вгледа в зачервеното лице и мътните очи. Два часа на слънцето и Алвин ще се търкулне в безсъзнание. Малкълм се усмихна и му посочи една тревиста алея.
— Когато се върна с момичетата, ще дойдем при теб тук, а после ще отидем в твоята стая. Лесно ще ни познаеш, защото и двете имат големи цици. Ще се върна с тях точно когато свършиш шестте бири. Не се тревожи за нищо. — И с едно леко побутване той изпрати олюляващия се Алвин към парка и го остави на благоволението на града. Когато излизаше от паркинга, погледна в страничното огледало точно в момента, когато Алвин залитна и седна върху тревата, на доста разстояние от останалите хора. Докато Малкълм завиваше зад ъгъла, Алвин отвори една бира и бавно и продължително отпи.
Резервоарът на колата бе почти пълен. Малкълм подкара по околовръстната магистрала. Той спря за малко пред един ресторант за автомобилисти в Чеви Чеиз, за да изяде един хамбургер и да се отбие в тоалетната. Освен че се облекчи, провери и пистолета си.
Номер 42 на „Елуд Лейн“ бе наистина цяло имение. Къщата едва се виждаше от пътя. Частна алея, преградена със здрава желязна врата отвеждаше право до нея. Най-близката къща бе поне на километър и половина. Гъсти гори обграждаха къщата от трите страни. Земята между нея и пътя бе отчасти разчистена от дървета. Краткият поглед, който й хвърли, подсказа на Малкълм, че къщата е голяма, но той не спря да я разглежда по-подробно. Би било глупост.
От неголямата бензиностанция малко по-нагоре по пътя се снабди с карта на местността. Горите зад къщата растяха върху необитаеми хълмове. Когато каза на човека от бензиностанцията, че е орнитолог на почивка и може би е видял много рядък вид дрозд, той му помогна, като му описа няколко черни пътища, които не фигурираха на картата, но можеха да го отведат до района на гнездене на птицата. Един от тези пътища минаваше зад „Елуд Лейн“ 42.
Благодарение на услужливостта на човека от бензиностанцията Малкълм намери пътя, който му трябваше. Изровен, неасфалтиран, само със следи от чакъл, пътят се виеше около хълмовете, през долове и стари кравешки пътеки. Горите бяха толкова гъсти, че Малкълм виждаше само до двадесет крачки от пътя. И все пак му провървя — когато се изкачи на върха на един хълм, той забеляза къщата над дърветата отляво, на около километър и половина разстояние. Малкълм излезе от пътя, като се друсаше и клатушкаше, и колата спря на една малка полянка.