В гората беше тихо, небето отиваше към розово. Малкълм бързо се запровира между дърветата. Знаеше, че трябва да се приближи до къщата, преди светлината да е угаснала, иначе нямаше да може да я намери.
След половинчасови усилия, когато залезът премина в полуздрач, той се изкачи на върха на ниско хълмче. Къщата беше точно под него, на триста метра разстояние. Малкълм залегна на земята, като се опитваше да си поеме дъх в хладния, свеж въздух. Искаше да запомни всичко, което виждаше на отиващата си светлина. През прозорците на къщата на моменти съзираше движещи се фигури. Дворът беше голям, заобиколен от каменна ограда. Зад къщата имаше малка барака.
Той реши да изчака настъпването на тъмнината.
Вътре в къщата Робърт Атуд се облегна в любимото си кресло. Докато тялото му си почиваше, мозъкът му работеше. Не му се искаше да се среща с Мароник и неговите хора тази вечер, особено тук. Знаеше, че са притиснати от обстоятелствата и ще притиснат и него да намери някакво друго решение. В момента Атуд не разполагаше с такова. Последните събития значително бяха променили картината. Толкова много зависеше от момичето. Ако дойдеше в съзнание и успееше да го разпознае… е, би било лош късмет. Прекалено рисковано е да изпрати Мароник да я ликвидира, мерките за сигурност бяха твърде строги. Атуд се усмихна. От друга страна, оцеляването на момичето може да предизвика интересен и благоприятен развой, особено в отношенията му с Мароник. Атуд се усмихна още по-широко. Безпогрешният Мароник не бе улучил. Наистина, съвсем малко, но не бе улучил. Навярно би могъл да използва момичето, живия свидетел, срещу Мароник. Точно как, Атуд не знаеше, но реши, че най-добре ще бъде Мароник да продължава да си мисли, че момичето е мъртво. Можеше да я вкара по-късно в играта. За момента Мароник трябва да съсредоточи усилията си върху издирването на Малкълм.
Атуд знаеше, че Мароник настоява да се срещне с него в дома му, за да го въвлече още повече в цялата работа. Мароник ще се постарае никой съсед да го види, та ако нещата се объркат, полицията да го разпита. По този начин Мароник искаше допълнително да си осигури лоялността на Атуд. Атуд се усмихна. Имаше различни начини да заобиколи този проблем. Навярно момичето би могло да се окаже полезно, ако се наложи да окаже натиск върху него. Ако…
— Аз вече тръгвам, скъпи. — Атуд се обърна към сивокосата жена в скъп костюм, която произнесе тези думи. Той стана и изпрати съпругата си до вратата. Когато се намираше близо до нея, погледът му винаги се насочваше към мъничките белези на врата и по края на косата й, където пластичният хирург бе опънал кожата й и я бе подмладил с години. Той се усмихна и се почуди дали операцията и часовете, които прекарваше в първокласния си гимнастически салон, правеха задачата на любовника й по-приемлива.
Елейн Атуд бе на петдесет години, пет години по-млада от съпруга си и двадесет и четири години по-възрастна от любовника си. Тя познаваше мъжа, който я бе подлудил и я бе върнал към младостта, под името Ейдриън Куинс, студент англичанин от Американския университет. Съпругът й знаеше всичко за любовника й, включително и това, че Ейдриън Куинс всъщност се казва Алексей Подгович — амбициозен агент на КГБ, който се надява да измъкне от съпругата на високопостовения служител от американското разузнаване информацията, необходима за издигането му в службата. „Приключението“ между Подгович и съпругата му го забавляваше и му вършеше добра работа. То ангажираше Елейн и отвличаше вниманието й, даваше му възможност да направи своя удар в разузнаването. Подобни неща никога не пречат на кариерата на човек, стига да знае как да се възползва от възможността.
— Може да преспя у Джейн след концерта, скъпи. Искаш ли да ти се обадя?
— Не, мила, ако не се върнеш до полунощ, просто ще реша, че си при нея. Не се притеснявай за мен. Предай поздравите ми на Джейн.
Двойката излезе от къщата. Атуд целуна механично напудрената буза на жена си. Преди да стигне до колата на алеята (американска кола от спортен тип, а не мерцедеса), главата й вече бе заета с мисли за любовника й и дългата нощ пред тях. Преди Атуд да затвори външната врата, мисълта му се пренесе върху Мароник.
Малкълм видя сцената на вратата, въпреки че от това разстояние нямаше как да съзре чертите на лицата им. Заминаването на съпругата предизвика нов прилив на увереност у него. Реши да изчака тридесет минути.