Устата на Малкълм бе пресъхнала. Слабият мъж поднесе чаша с вода към устните му. Когато Малкълм спря да пие, той погледна към двамата мъже и дрезгаво каза:
— И аз имам въпроси. Да се спазарим — отговор срещу отговор.
По-възрастният мъж се усмихна, докато говореше.
— Мое скъпо момче! Ти не разбираш. Твоите въпроси не ме интересуват. Дори няма да си губим времето с тях. Защо да ти казвам каквото и да било? Толкова е безсмислено. Не, ти ще ни отговориш. Готов ли е вече, Кътлър, или си замахнал твърде силно с пушката?
Мъжът, който държеше Малкълм, имаше дълбок глас.
— Главата му трябва вече да се е прояснила. — Със светкавично движение на мощните си китки мъжът събори Малкълм на пода. Слабият му затисна краката, а Мароник му свали панталоните. Той заби иглата на спринцовката в напрегнатото бедро на Малкълм и вкара бистрата течност в главната артерия. Така щеше да стане по-бързо, а шансът следователят да забележи малката дупчица от вътрешната страна на бедрото бе много слаб.
Малкълм разбираше какво става. Той се опита да се противопостави на неизбежното. Насили се да си представи тухлена стена, да усети тухлената стена, да почувства мириса на тухлена стена, да се превърне в тухлена стена. Изгуби всякаква представа за време, но тухлите все така изпъкваха в съзнанието му. Чу, че някакви гласове го разпитват, ала превърна и тях в тухли в стената си.
После бавно, капка по капка, серумът на истината започна да подкопава стената. Разпитващите го мъже внимателно замахваха с чуковете си. Кой си ти? На колко години си? Как се казва майка ти? Малки, съществени парченца мазилка се отчупваха. После по-големи късове. Къде работиш? С какво се занимаваш? Една по една тухлите се разхлабваха. Какво се случи миналия четвъртък? Какво знаеш? Какво направи след това? Защо го направи?
Малко по малко, парченце по парченце, Малкълм почувства как стената му се руши. Въпреки че изпитваше съжаление, не можеше да накара разрухата да спре. Най-накрая умореният му мозък започна да блуждае. Въпросите престанаха и той потъна в празно пространство. Усети някакво леко боцване по бедрото си и празното пространство се смени от вцепенение.
Мароник направи малка грешка в пресмятанията си. Това беше разбираемо, тъй като му се налагаше да работи с милиграми наркотик, за да получи резултати от неизвестна променлива, но все пак щеше да е по-добре, ако се бе презастраховал. Когато тайно пръсна настрани половината от спринцовката, която Атуд му даде, той мислеше, че въпреки всичко дозата е достатъчна, за да предизвика безсъзнание. Малко не му стигна. Наркотикът се комбинира със содиум пентотала, както се очакваше, но само причини състояние на ступор, а не на безсъзнание у Малкълм.
Малкълм беше в някакъв сън. Клепачите му се бяха спуснали ниско над лещите, но не се затваряха. Звуците стигаха до него като стереофонично ехо. Мозъкът му възприемаше всичко наоколо, но не бе в състояние да го осмисли.
— Сега ли да го убие? (Дълбокият глас.)
— Не, не тук.
— Кой?
— Ще оставя Чарлс да го направи, той обича да гледа кръв. Дай му ножа си.
— Ето, ти му го дай. Аз пак ще проверя това.
Отдалечаващи се стъпки. Звук от отваряне и затваряне на врата. Някакви ръце, които шарят по тялото му. Нещо леко докосна лицето му.
— Дяволите да го вземат!
Розово парченце хартия на пода до рамото му. Сълзите замъгляват лещите му, но на хартията пише „27, ТУА, вътрешен, 6,00“.
Вратата се отваря, и се затваря. Приближават се някакви стъпки.
— Къде са Атуд и Чарлс?
— Проверяват наоколо да не би да е изпуснал нещо.
— Аха. Между другото ето ти резервацията. Джеймс Купър.
Шумолене на хартия.
— Хубаво, хайде да вървим.
Малкълм почувства как тялото му се отдели от пода. През стаите. Навън в освежаващия нощен въздух. Сладък мирис, цъфнали люляци. Кола, на задната седалка. Мозъкът му започна да възприема повече детайли, да преодолява празнините. Тялото му продължаваше да бъде безчувствено, легнало на пода, притиснато в гърба от чифт тежки обувки. Продължително друсане. Спиране. Моторът угасва и една врата се отваря.
— Чарлс, можеш ли да го занесеш в гората ей по този път, да речем, на около петдесет метра. Аз ще донеса лопатата след няколко минути. Чакай ме да дойда. Искам да бъде извършено по определен начин.
Нисък смях.
— Без проблем.
Вдигат го във въздуха, увисва през високото, костеливо рамо, подскача по неравната пътека, болката събужда живот в тялото му.
Когато високият мъж стовари Малкълм на земята, съзнанието му се бе възвърнало. Тялото му все още бе вцепенено, но мозъкът му работеше, погледът му се бе прояснил. Вече виждаше високия мъж, който се усмихваше на слабата нощна светлина. Очите му откриха източника на поредицата от щракания, които разсичаха влажния въздух. Мъжът отваряше и затваряше ножа си в нетърпеливо очакване.