Малкълм носталгично въздъхна и се върна към описанието на класическия метод на Джон Диксън Kap за създаване на ситуации от типа на „заключената стая“.
В това време Хайдегер не стоеше със скръстени ръце. Той последва съвета на Малкълм относно доктор Лапе, но беше твърде уплашен, за да се опита да скрие някой пропуск от фирмата. След като могат да те хванат в тоалетната, значи никое място не е безопасно. А той знаеше, че ако успее да направи удар и да поправи грешката във функционирането на системата или поне покаже, че е в състояние отговорно да подходи към проблемите, шансовете му да си възвърне благоволението им щяха да станат значително по-големи. И така, в резултат на амбиция и параноя (винаги лоша комбинация) Робърт Хайдегер извърши фаталната си грешка.
Той написа кратка записка до шефа на Отдела-майка 17. В нея с внимателно подбрани, неясни, но навеждащи фрази той описваше това, което бе разказал на Малкълм. Всички записки обикновено минаваха през доктор Лапе, но се бе случвало да има изключения. Ако Хайдегер се бе придържал към обичайната процедура, всичко щеше да бъде наред, тъй като доктор Лапе беше достатъчно умен, за да не остави записка, съдържаща критични бележки за отдела му, да бъде придвижена към по-горните нива. Хайдегер се бе досетил за това и лично бе пуснал писмото в пощенската торба.
Два пъти дневно, веднъж сутринта и веднъж вечерта, две коли със силно въоръжени мъже събират и пренасят вътрешноведомствената поща от всички отдели на ЦРУ в района на Вашингтон. После тя изминава дванадесетте километра до Лангли, където я разпределят за разнасяне. Записката на Рич замина със следобедната поща.
С нея се случи нещо странно и необичайно. Подобно на всички останали съобщения за и от дружеството записката изчезна от стаята, където се разпределя пощата, преди сортирането да започне официално. Тя се появи на бюрото на един хриптящ човек в просторна стая в източното крило. Мъжът я прочете два пъти, първия път бързо, а после много, много бавно. Той излезе от стаята и уреди цялата документация, имаща отношение към дружеството, да изчезне и отново да се появи на един вашингтонски адрес. После се върна и си уговори среща по телефона в една изложбена зала. А след това се обади, че е болен, и хвана автобус до града. Час по-късно той вече разговаряше оживено с един изискан джентълмен с вид на банкер. Те проведоха разговора си, докато се разхождаха по авеню „Пенсилвания“.
Същата вечер изисканият джентълмен се срещна с друг мъж, този път в заведението на Клайд — шумен, оживен бар в Джорджтаун, често посещаван от работещите на Капитолийския хълм. И този път имаше разходка, по време на която двамата мъже се спираха понякога да погледат отраженията в безбройните витрини. Вторият мъж също имаше изискана външност. Впечатляваща е по-точната дума. Нещо в; очите му говореше, че определено не е банкер. Той слушаше, а първият мъж говореше:
— Страхувам се, че имаме малък проблем.
— Нима?
— Да. Уедърби е спрял това днес. — Той подаде на втория мъж записката на Хайдегер.
На втория мъж му бе достатъчно да я прочете само веднъж.
— Разбирам какво имаш предвид.
— Знаех, че ще разбереш. Наистина се налага да вземем мерки.
— Ще се погрижа да стане.
— Разбира се.
— Сигурно съзнаваш, че може да има и други усложнения освен това — каза вторият мъж, като размаха записката на Хайдегер, — с които да се наложи да се заемем.