Малкълм си мърмори под носа през целия път до старата сграда на Сената. От време на време кихаше между две промърморвания. Продължаваше да вали. Докато стигне до Сената, дъждът превърна светлокафявия цвят на велуреното му яке в чернокафяв. Русокосата секретарка в приемната на сенатора го съжали и му наля чаша кафе, докато се поизсуши. Тя му каза да чака сенаторът да потвърди „официално“ получаването на пакета. И съвсем случайно свърши преброяването на книгите в момента, в който Малкълм си изпи кафето. Момичето имаше приятна усмивка и Малкълм реши, че носенето на детективски романи при разни сенатори може би не е чак такава загуба на време.
Обикновено от старата сграда на Сената до заведението на Джими на авеню „Пенсилвания“ се стига за пет минути ходене пеша, но дъждът бе преминал в потоп и Малкълм стигна за три минути. Ресторантът на Джими е любимо място на работещите на Капитолийския хълм, тъй като обслужването е бързо, храната — добра, а заведението притежава свой шик. В него работят бивши затворници. То представлява смесица между малък еврейски магазин за деликатеси и бар в Монтана. Малкълм даде списъка с поръчките на сервитьорката, поръча си сандвич с кюфте и мляко и се отдаде на обичайното си занимание да съпоставя престъпността и персонала на ресторанта.
Докато Малкълм си пиеше кафето в приемната на сенатора, един мъж с шлифер и шапка, която скриваше по-голямата част от лицето му, сви зад ъгъла на Първа улица и се отправи по Югоизточна А към синята лимузина. Ушитият по поръчка шлифер отговаряше на впечатляващата външност на мъжа, но наоколо нямаше кой да забележи това. Той огледа внимателно улицата и сградите с привидно нехаен поглед, а после елегантно се отпусна на предната седалка на колата. След като затвори добре вратата, той се обърна към шофьора и каза въпросително: „Е?“
Без да откъсва очи от сградата, шофьорът отвърна хрипливо:
— Всички или са налице, или се знае къде са, сър.
— Отлично. Аз ще наблюдавам, докато вие телефонирате. Кажете им да изчакат десет минути, а после да започват.
— Добре, сър. — Шофьорът тръгна да излиза от колата, но един рязък глас го спря.
— Уедърби — каза мъжът и спря, за да подчертае думите си, — да няма грешки.
Уедърби преглътна.
— Слушам, сър.
Уедърби отиде до откритата телефонна будка при магазина за хранителни стоки на ъгъла на Югоизточна А и Шеста улица. В „Мистър Хенри“, бар на пет пресечки от авеню „Пенсилвания“, един висок, страшно слаб човек се обади на повикването на бармана за „Господин Уозбърн“. Така нареченият Уозбърн изслуша кратките инструкции, кимайки в знак на съгласие към слушалката. Той затвори и се върна на масата, където го чакаха двама приятели. Те платиха сметката си (три кафета с бренди) и стигнаха до Първа улица по една малка уличка, точно зад Югоизточна А. На светофарите мъжете подминаха един дългокос младеж в просмукало от дъжда яке, който бързаше в обратната посока. Между двете сгради на края на уличката имаше жълт фургон. Мъжете се качиха отзад и се приготвиха за сутрешната си работа.
Малкълм току-що си бе поръчал сандвича с кюфте, когато един пощальон с преметната отпред чанта зави по Първа и се запъти надолу по Югоизточна А. Набит мъж с издут шлифер вървеше сковано на няколко крачки зад пощальона. Пет пресечки по-нагоре висок, слаб мъж тръгна срещу другите двама. Шлиферът, който му стигаше едва до коленете, също бе издут.
Веднага щом видя пощальона да завива по Югоизточна А, Уедърби напусна мястото, където бе паркирал, и потегли. И мъжете във фургона, и тези на улицата с нищо не показваха, че забелязват присъствието на другите. Уедърби с облекчение въздъхна между две изхриптявания. Радваше се, че неговата част от работата е свършена. Въпреки че беше твърд човек, когато погледнеше мълчаливия мъж до себе си, беше благодарен, че не е допуснал грешки.
Но Уедърби се лъжеше. Беше направил една малка, съвсем обикновена грешка, която лесно можеше да избегне. Грешка, която трябваше да избегне.
Ако някой ги гледаше в този момент, той щеше да види трима мъже, двамата от тях с вид на бизнесмени, а третият — пощальон, които случайно пристигат по едно и също време пред вратата на дружеството. Двамата бизнесмени оставиха пощальона да мине пред тях и да натисне звънеца. Както обикновено, Уолтър не си беше на мястото (въпреки че това едва ли би променило нещата). Точно когато Малкълм си довършваше сандвича в ресторанта на Джими, госпожа Ръсел чу звънеца и каза с дрезгав глас: „Влезте.“
И водени от пощальона, те влязоха.