— Изглеждат извънредно необичайни, да не кажа гротескни. Двата бюста, разбити при доктор Барникот, съвършено еднакви ли са с онзи, който е бил унищожен в магазина на Море Хъдсън? — попита Холмс.
— Всичките са правени от един и същ калъп.
— Този факт категорично опровергава теорията, че човекът, който разбива бюстовете, го прави под влияние на някаква ненавист срещу Наполеон изобщо. Като се вземе предвид колко стотици изображения на великия император има пръснати из Лондон, би било прекалено голямо съвпадение да се смята, че нашият неподбиращ иконоборец случайно започва с три копия на един и същ бюст.
— Така разсъждавах и аз — отвърна Лестрейд. — От друга страна, именно Морс Хъдсън снабдява с бюстове онзи край на Лондон и въпросните три са единствените, с които магазинът е разполагал от години насам. Затова, макар че, както казвате, в Лондон сигурно има стотици подобни статуи, твърде възможно е разбитите три бюста да са били единствените в този район. Някой местен фанатик ще започне именно с тях. Вие какво мислите, доктор Уотсън?
— Възможностите на маниакалността са безпределни — отговорих. — Има едно състояние, което съвременните френски психолози наричат „идея фикс“ — на вид може да е безобидна дреболия, съпроводена с пълно душевно здраве във всяко друго отношение. Спокойно може да се предположи, че човек, който много е чел за Наполеон или чието семейство например по наследство е ощетено от голямата война, може да развие такава „идея фикс“ и под нейно влияние да се окаже способен на най-фантастични безчинства.
— Не става, скъпи ми Уотсън — поклати глава Холмс, — защото никакви дози от твоята „идея фикс“ не са в състояние да помогнат на твоя интересен луд да установи къде точно се намират бюстовете.
— Добре тогава, как си го обясняваш ти самият?
— Не се и опитвам да го обясня. Само отбелязвам, че в ексцентричните постъпки на въпросния господин се усеща известна методичност. Например във вестибюла на доктор Барникот, където шумът може да събуди цялото семейство, той изнася бюста да го разбие навън, докато в хирургията, където опасността да се вдигне тревога е по-малка, чупи отливката на място. Историята изглежда същинска дреболия, но въпреки това не смея да нарека незначително каквото и да е, като се сетя, че някои от най-класическите ми случаи са започвали възможно най-необещаващо. Сигурно си спомняш, Уотсън, че зловещата история със семейство Абърнети първоначално привлече вниманието ми със забележката, докъде бе потънал магданозът в маслото през един горещ летен ден. Затова не мога да си позволя да посрещна с усмивка трите ви разбити бюста, Лестрейд, и ще ви бъда безкрайно задължен, ако ме държите в течение за най-новия развой на този крайно необичаен низ от събития.
Развоят, който бе споменал приятелят ми, ни връхлетя много по-скоро и в далеч по-трагична светлина, отколкото бяхме предполагали. Още се обличах на следващата сутрин, когато на вратата на спалнята ми се почука и Холмс влезе с телеграма в ръка. Побърза да ми я прочете:
Елате незабавно, улица „Пит“ № 131, Кенсингтън.
— Какво се е случило? — попитах.
— Не знам, може би нищо особено. Ала подозирам, че историята със скулптурите продължава. Което означава, че нашият приятел бюстотрошачът е пренасочил дейността си към друг квартал на Лондон. Кафето е на масата, Уотсън, а долу ни чака файтон.
След половин час вече бяхме на улица „Пит“, спокойно място в тихи води съвсем близо до един от най-оживените потоци на лондонския живот. Номер 131 чинно стоеше на мястото си в цяла редица еднакви жилища, всичките с плоски фасади, достопочтени и съвършено неромантични. Когато наближихме, установихме, че покрай желязната ограда отпред са се навървили тълпа любопитни. Холмс подсвирна:
— Ей Богу! Този път е най-малкото опит за убийство. Нищо друго не може да задържи лондонското момче разносвач. Приведените рамене и проточеният врат на онзи приятел пък издават печата на насилие. А това какво е, Уотсън? Горните стъпала наскоро са изплакнати с вода, докато долните са сухи. Нищо, и бездруго има предостатъчно следи от стъпки! А, ето го и Лестрейд там на прозореца, скоро ще разберем за какво е всичко това.
Полицейският служител ни посрещна с много сериозно лице и ни въведе в дневната, където невъобразимо разчорлен възрастен човек по памучен халат развълнувано крачеше напред-назад. Представиха ни го като господин Хорас Харкър от Централния синдикат на печата, собственик на къщата.
— Пак тази история с императорите — каза Лестрейд. — Снощи ми се стори, че ви заинтригува, господин Холмс, затова реших, че може би ще искате да присъствате на място, след като нещата претърпяха такъв сериозен обрат.