Лили погледна тъмния храм крепост. С високите си кули, бивните и подвижните си мостове той внушаваше страх.
— Само от техните крепости ли може да се стигне до лабиринта и свещения остров? — попита тя.
— Да. През векове вождове и жреци вижда колко е… изгодно… да уважава властта на другия. Кралско семейство заповядва на хората да уважава жреци, а жреци одобряват кралски сватби и поддържа вождове. Наказва всеки, който напада крал.
— И какво е наказанието за нападане на кралска особа?
— Осъждат на лабиринт — отговори Оно и погледна към масивната постройка от другата страна на езерото. — Там има животни. Понякога осъден преследван там от жреци, друг път — от кучета, понякога осъден оставен да блуждае в лабиринт, докато не умре от глад или не самоубие се от отчаяние. Никой не може избяга от лабиринт. — Млъкна и тъжно въздъхна. — Мила Лили. Аз не силен. Аз малък, но ум — остър. Но остър ум тук нищо. Спорове се решават на Камъка на спора. — Той кимна към една голяма квадратна каменна платформа, намираща се между плочата на Лили и триъгълния остров. — Не се надявал да победя братя в схватка, затова принуден живее в сянка. Живот в моето племе не щастлив, Лили, дори ако си седми син на вожда.
Оно склони глава и Лили го погледна със състрадание.
В този миг нещо някъде издрънча и Оно се изправи.
— Зора идва. Село се събужда. Аз трябва ходи. Благодаря за разговор, мила Лили. Съжалявам за теб, заради ден, който предстои.
— Денят, който ми предстои? Какво искаш да кажеш?
Но Оно вече се бе скрил сред сенките.
— Какъв ден ми предстои? — попита тя утринния здрач.
Но никой не й отговори.
Настъпи утрото.
Слънчевите лъчи пробиха заслона на листата и осветиха дефилетата на неета. Около двете платформи със затворниците се събра цяла тълпа.
Пред тълпата се изправи грамадният воин, който предния ден бе оглеждал преценяващо Лили и Зоуи. До него стоеше дебелият вожд, който явно одобряваше онова, което предстоеше да се случи, и дори се гордееше с него.
Якият воин се обърна към тълпата с мощен кънтящ глас. Лили тихо превеждаше:
— Поданици на върховния вожд Рено, нашия велик и благороден крал, защитник на лабиринта, покорител на белите хора и собственик на бяла жена, чуйте думите ми! Като първороден син на славния ни вожд, аз, Барано, в желанието си да следвам примера на именития си баща, заявявам правото си върху тази бяла жена!
Лили се ококори. Какво?!
Този гаден грозник искаше Зоуи?
— Ако никой не се осмели да се изправи срещу мен, аз сега и веднага ще я отведа в леглото си и ще я смятам за своя жена!
Тълпата мълчеше.
Явно никой не смееше да се опълчи срещу този човек-планина.
Лили видя Оно в задните редици на тълпата и видя и как тъжно свежда глава. Видя и Даяна Касиди и как се извръща ужасена и вдига ръка пред устата си.
После погледна Зоуи… лицето й бе бяло като платно.
Лили се смръщи объркано.
Извърна се отново и този път видя, че всички жени неета сочат нея, оглеждат я и одобрително клатят глави.
И тогава разбра.
Дивакът не искаше Зоуи.
Искаше нея.
Кръвта й замръзна.
Тълпата мълчеше. Най-големият син на вожда я оглеждаше похотливо, а зад ухилените му бърни се виждаха гадни жълти зъби.
„Негова жена? Но аз съм на само дванайсет!“
— Аз ще се бия за нея — чу се спокоен глас.
Лили се обърна.
И видя Соломон да се изправя на другата платформа — висок и слаб, но и строг и благороден.
— Аз се противопоставям на желанието ти — каза Соломон.
Най-големият син на вожда бавно се обърна към Соломон. Беше съвсем ясно, че не бе очаквал някой да му се противопостави. Огледа Соломон внимателно, изсумтя пренебрежително и извика нещо.
Касиди преведе:
— Барано казва: „Така да бъде. Към Камъка на спора!“.
Сложиха дъски и Барано и Соломон минаха по тях до Камъка на спора — широката квадратна платформа до брега на езерото.
Платформата бе по-ниска от тези за затворниците и се издигаше на по-малко от стъпка от нивото на водата. Беше заобиколена от крокодили, които зорко следяха какво става.
Неета също се струпаха, за да гледат.
Някой хвърли на платформата две саби.
Лили ужасено гледаше как Соломон вдига едната… не я държеше както трябва, сякаш никога през живота си не бе замахвал със сабя, което — поне доколкото Лили си спомняше — сигурно бе истина.