— Така или иначе ще умрем! — изкрещя той. — Защо да не е сега?
И разкопча катарамата — но Джак вече се бе изкатерил по тялото му… протегна изпънатата си до скъсване ръка — и в мига, в който катарамата щракна, миг преди двамата да полетят надолу, успя да натика Стълба в процепа на върха на пирамидата… а после полетяха надолу, пирамидата се смаляваше… пропастта ги поглъщаше.
Пропастта, която може би стигаше чак до центъра на Земята.
И докато двамата падаха в черната пропаст, големият загадъчен механизъм се задейства.
Първо се разнесе предупредително бучене, след това суперпещерата се разтресе от оглушителен гръм. От върха на пирамидата изскочи ослепителен лъч, заби се надолу в пропастта и миг по-късно се прибра във върха на пирамидата.
Тишина.
Всичко това въздейства на зрителите по различен начин.
Вълка.
Макар и смаян от появата на Джак, Вълка бързо се окопити и след светлинното шоу изпрати Рапирата да вземе вече заредения от пирамидата Стълб, за да прибере наградата — тайната на вечния двигател.
След което просто напусна подземния град.
Някой го попита какво да правят с момчето, Алби, но той пренебрежително махна с ръка.
— Оставете го тук.
И Алби остана сам на върха на зикурата в центъра на града.
Морския рейнджър и близнаците.
Те просто стояха като парализирани на покрива на кулата, от която Джак се бе прехвърлил на пирамидата само преди секунди.
Морския рейнджър се опитваше да осмисли току-що случилото се.
Близнаците бяха зяпнали. Хор, който бе кацнал на рамото на Лаклан, отлетя към бездната.
— Той… го направи… — прошепна Лаклан. — Направи го! Сложи Стълба.
Джулиъс поклати глава и добави:
— Не Джак. Суперджак.
— Адски си прав — проговори най-сетне Морския рейнджър и се огледа.
Никой от тях не видя Алби през лабиринта от кули.
— Хайде, момчета — каза Морския рейнджър. — Не бива да се бавим тук. Трябва да се разкараме, преди приятелчетата на Вълка да изпратят някой разрушител да ни потопи. Хайде…
— А Хор? — сети се Лаклан.
— Съдбата на тази птица е обвързана със съдбата на Джак — каза Уикам. — Съдбата си е съдба.
Алби.
Застанал на върха на зикурата в центъра на огромното подземие, изоставен от похитителите си, изплашен от спускащата се тъмнина, след като хората с лампите си бяха тръгнали, Алби се чувстваше най-самотното същество на света.
Гледката на пропадащия в пропастта Джак го бе потресла — до момента Джак му се бе струвал неунищожим, неспособен да умре, но ето че сега го нямаше, беше паднал в бездната, беше мъртъв…
При тази мисъл през тялото му премина студена тръпка и той разбра, че е обречен да умре тук, в тази тъмна пещера, сам.
Стисна още по-силно каската на Джак и се разплака.
Магьосника, Зоуи, Скай Монстър и Лили.
Бяха видели всичко на екрана на видеотелефона.
Първо го бяха наблюдавали от камерата на главата на Джак, а след това от камерата, която носеше Лаклан. Бяха проследили с ужас как микроскопичните на екрана на монитора фигурки на Джак и Ножа се откъсват от върха на обърнатата пирамида, превъртат се във въздуха и политат в бездната.
— Тате…! — заплака Лили. — Не, не, не, не…
— Джак… — прошепна Зоуи и очите й се напълниха със сълзи.
— Ловецо — беззвучно помръднаха устните на Магьосника.
Скай Монстър посочи екрана.
— Вижте… той постави Стълба, преди да падне. Направи го! Тоя идиот го направи!…
В този момент в кабината прозвуча аларма и Скай Монстър отиде да види какво става. След малко извика:
— Зоуи… Маг! Засичам приближаващ южноафрикански самолет! Няколко са… Изтребители! Трябва незабавно да се разкараме!
Турбините на „Халикарнас“ зареваха, самолетът ускори по пистата, излетя и пое на север, далеч от южните райони на Африка, отново във въздуха, отново в бягство, но този път без идея, без цел и без конкретна посока. Четиримата в него нямаха никакво съмнение, никаква сянка на съмнение, че са изправени пред бъдещите предизвикателства на мисията си — поставянето на останалите четири Стълба през март 2008 година — сами, без Джак Уест-младши.
— О, тате — хълцаше Лили. — Тате!…
Признателност
Писането на роман, казват, е самотна работа — прекарваш в уединение месеци пред клавиатурата, потънал, загубен в света, който създаваш. За мен това обаче е огромно удоволствие, поради което гледам на писането на романи като на най-добрата работа на света. Поне така мисля.
Но когато решиш да напишеш книга, която има нещо общо с древния Китай и с японски военни термини в нея, се налага да потърсиш помощ, така че сега е моментът да благодаря на многото хора, които ми помогнаха в трудната ми задача.