— Джак… — дрезгаво изграчи той.
— Няма да ви направим нищо лошо. Разбираме, че вие просто изпълнявате задълженията си и че сте хора със семейства и с деца. Но ако ни се противопоставите, ще пострадате. Сега ще минем през влака, така че ви давам избор: оставете оръжията си на пода и няма да пострадате. Вдигнете ли оръжие срещу нас, ще умрете.
Гласът по високоговорителите заглъхна.
В кабината на локомотива Уест отвори свързващата врата към първия вагон.
След това влезе във влака с автомат МР7 в едната ръка и „Дезърт Игъл“ в другата.
Тримата надзиратели в първия вагон се бяха вслушали в съвета му: стояха с вдигнати ръце, опрели гръб до стената и оставили автоматите си „Тип 56“ в краката си. Уест внимателно мина покрай тях, готов да стреля. Един от надзирателите измъкна пистолет и…
Бам!
Надзирателят се блъсна в стената, закован от куршума на мощния „Дезърт Игъл“.
— Казах да не се вдига оръжие — заплашително съобщи Уест на останалите двама. След това направи знак с брадичка към близката килия. — Вътре, веднага!
Четиримата надзиратели във втория вагон се оказаха по-умни. Бяха заложили капан. Първо бяха изгасили лампите и вагонът бе потънал в мрак; след това бяха скрили един от своите на тавана, над свързващата врата, а тримата се престориха, че се предават.
Уест влезе във вагона, поклащаше се в синхрон с движението на влака, и видя трима вдигнали ръце мъже.
— Милост! Милост! Не ни застрелвай! — викаха те, за да отклонят вниманието му от скрития в сянката над вратата.
А той протегна ръка и почти опря пистолета си в главата на стоящия под него Уест…
… Уест вдигна поглед, но беше прекалено късно…
… само че точно тогава вагонът се разлюля под напора на дълъг откос, изстрелян от тежка картечница.
Преследвачите ги бяха настигнали и започваха да обстрелват влака.
Надзирателят над него се изпусна от скривалището си и се стовари на пода.
В същия момент тримата надзиратели извадиха своите оръжия и мракът във вагона се разкъса от проблясъците на изстрели. Джак Уест-младши бе в центъра на престрелката и също стреляше във всички посоки, отскачаше встрани и не спираше да стреля наляво, надясно и надолу… Накрая отново се възцари мрак. После димът се разсея. Джак бе единственият останал прав.
Тръгна към поредната врата.
Към вагона със затворниците.
Междувременно двата по-малки хеликоптера от Синтан бяха настигнали влака и го обстрелваха с 30-милиметрови картечници.
Стреч мина покрай втората караулка, като разби и нейната бариера, и пое по дългия извит мост.
Само че на моста не разполагаха с никакво естествено прикритие.
Един от преследвачите се спусна над локомотива… и в същия миг Стреч задейства подобното на минохвъргачка устройство.
То издаде приглушен звук и изхвърли нещо високо над движещия се влак.
Беше широка найлонова мрежа с тежести в четирите краища. Разтвори се над локомотива като гигантска паяжина — паяжина, създадена за сваляне на хеликоптери.
Обхвана перките на водещия хеликоптер и се омота около тях.
Витлото заяде, раздруса се и спря, а пикиращият хеликоптер изведнъж се превърна в планер с аеродинамиката на тухла.
Понесе се към речното корито под моста, превъртя се няколко пъти във въздуха, падна и се разби в титанична експлозия.
Стреч за миг погледна встрани и видя грамадния „Хайнд“ — летеше успоредно на дългия мост и на локомотива.
— Мамка му…
Хеликоптерът изстреля ракета от една от страничните си установки. Ракетата обаче беше насочена не към влака, а по-скоро към моста — ракета, имаща за цел да попречи на Уест да измъкне Магьосника и Танка. Фактът, че това щеше да доведе до смъртта на десетина надзиратели, изобщо не смущаваше китайските генерали, които бяха заповядали стрелбата.
— Проклет да съм! — изруга Стреч и повика Уест по радиото: — Ловецо! Взривяват моста…
— Ами карай по-бързо! — беше отговорът.
— Прав си всъщност!
Ракетата улучи моста точно в средата… само секунда след като през тази точка бе минал носещият се като стрела влак.
Детонацията разпиля на парчета железните ферми и към дъното на клисурата полетяха натрошени носещи греди.
Но мостът устоя… поне за момента.
Влакът се носеше напред, до отвора на тунела в склона на планината му оставаха само стотина метра.
И тогава се разнесе протяжен стон. Прощалният писък на огъващи се стоманени греди.
Величественият мост бавно се разлюля и започна да се разпада от средата към двата края.