Всичко незакрепено полетя по дължината на вагона, в това число един от хората на гвардейския капитан.
С ужасен вик нещастникът прелетя по станалия вертикален коридор и с гаден звук на смазвана човешка плът се натресе във вратата на дъното.
Гвардейският капитан и другият му подчинен се оказаха с по-бързи рефлекси — когато вагонът започна да пада, те захвърлиха пистолетите си в полза на възможността да използват и двете си ръце и съобразително се изтърколиха в най-близката до тях клетка в горния край на вече вертикалния вагон.
Уест и Стреч държаха едновременно решетката на клетката до тях и заедно с това Магьосника и Танка. И тогава… падането на вагона престана.
По някаква причина целият влак преустанови скока си от скалата и застина. Чуваше се само затихващо скърцане.
Те не можеха да видят това, но локомотивът се бе плъзнал покрай грамадна канара на самия ръб на пропастта и се бе заклинил там, и сега държеше под себе си целия увиснал влак, който се поклащаше над зейналата тристаметрова пропаст!
Уест бързо прецени особеностите на новата ситуация, в която се бяха озовали: той, Стреч, Магьосника и Танка бяха по средата на вагона. Капитанът и подчиненият му бяха близко до върха, стъпили върху сега хоризонталната стена на клетката, недалеч от вратата — а вратата бе единственият път към спасението.
Раздиращо слуха скърцане.
С нов тласък влакът пропадна още метър. Зад решетките на прозорците се посипа сняг. Локомотивът над тях се плъзгаше. Метър по метър…
Уест и Стреч се спогледаха.
Нов стон на протестиращ метал, този път малко по-различен — това бе звукът на разкъсващи се метални свръзки: тежестта на цял влак се оказваше непосилна за тях.
— Ще паднем — каза Уест на Стреч. — Нагоре! Давай!
— А ти? — Стреч кимна към халката в пода. Оковите стареца продължаваха да са заключени.
— Тръгвай! — каза Уест. — Не мога да го оставя. Върви! Все някой трябва да се измъкне оттук жив!
Стреч не влезе в спор. Просто сграбчи Танка и започна да го тегли след себе си, използваше решетките на клетките вместо стъпала.
Изкачваха се от лявата страна на централния коридор и подминаха гвардейския капитан, който тъкмо излизаше от клетката си замаян и невъоръжен.
Уест отново насочи пламъка на горелката към веригите на Магьосника. Трябваше да се справи много бързо.
Нов стон на метал. Ново посипване на сняг отгоре.
Ново пропадане с метър.
Пламъкът бързо прерязваше остатъците от веригата. След секунди Магьосника най-сетне бе свободен.
— Хайде, приятелю — каза Уест. — Да се размърдаме.
Погледнаха нагоре. Стреч и Танка вече изчезваха през вратата в горния край на вагона. А след това… след това гвардейският капитан застана на пътя им, пронизваше Уест с поглед.
— Насам — каза Уест и повече Магьосника надолу.
— Надолу? — озадачи се Магьосника.
— Довери ми се.
Стигнаха до вратата в дъното на третия вагон точно когато със силно издрънчаване двата най-долни висящи вагона плюс задния локомотив полетяха в пропастта.
Като че ли падаха цяла вечност, преди да се разбият в назъбените скали в облак от пламък и черен дим.
— Нямаме време — викна Уест. — Насам.
Увиснаха под дъното на вагона. Под краката им зееше бездънната пропаст. После се прехвърлиха до стената и започнаха да се катерят нагоре, като използваха всяка издатина, всеки ръб за захващане, включително решетките от външната страна на прозорците, всички скоби, дръжки, панти и каквото друго имаше.
Уест подкрепяше Магьосника. Стигнаха до междината между техния вагон и този над тях едновременно с капитана и подчинения му — те се качваха от вътрешната страна. Джак и Магьосника продължиха да се изкачват по втория вагон с максималната възможна скорост и в един момент стигнаха до горния му край. Стъпиха на хоризонталната плоскост да си отдъхнат…
… и видяха, че капитанът влиза в най-горния от трите останали вагона, а последният останал жив надзирател го чака, за да се изкачи след него.
Капитанът видя Уест… и в очите му проблесна зъл пламък.
Той посегна към съединителя, въпреки че неговият човек все още се намираше в по-долния вагон. Когато видя какво ще стане, надзирателят изкрещя: „Не!“, но Уест, без да чака, скочи към решетката на по-горния вагон и извика на Магьосника:
— Макс! Хвани ме за краката!
Капитанът от гвардията разкачи съединителя.
Вторият вагон полетя надолу…
… и отнесе със себе си надзирателя: невярващите му ококорени очи се отдалечаваха в пропастта, устата му бе отворена в безмълвен писък до самата среща с дъното.
Но Уест и Магьосника все още бяха в играта: Уест висеше на дъното на първия вагон, а Магьосника висеше, хванат за колана му!