Зоуи знаеше, че най-различни астрономи и космолози безуспешно са се опитвали да свържат по някакъв начин Стоунхендж с Голямата пирамида. Единствената потвърдена връзка бе близката датировка на създаването им.
Но около Стоунхендж имаше други необичайни и интригуващи неща.
Например рядката цианобактерия, която живееше в самите величествени трилити. Разновидност на лишеите, тя бе крайно необичайна, нетипичен хибрид между водорасли и гъби, които се намираха само на голите морски брегове… само че Стоунхендж беше на 80 километра от най-близкото море — Бристолския канал. Подобната на мъх субстанция правеше камъните да изглеждат пъстри.
Или пък необяснените теории за местоположението на площадката: уникалният начин, по който Слънцето и Луната изгряват над 51-вия паралел и необикновено големият брой неолитни площадки по дължината на британските острови, намиращи се на географската дължина на Стоунхендж.
В крайна сметка за Стоунхендж можеше да се каже със сигурност само едно: в продължение на вече над 4500 години той бе устоял на дъжд, на вятър и на самото време, като поставяше много въпроси и предлагаше много малко отговори.
— Окей — каза Зоуи, без да спира да шофира, — как ще подходим? Някакви идеи?
— Идеи? — повтори Лаклан. — Мога да предложа следната мисъл: за онова, което предстои да направим, не съществува прецедент. През годините и учени, и побъркани са свързвали Стоунхендж със Слънцето и Луната, с девици и друиди, с равноденствия и затъмнения, но никога с Юпитер. Ако хипотезата на Магьосника е вярна и този Огнен камък наистина съществува, значи ще видим нещо, което не е виждано от 4500 години.
Намеси се и Джулиъс:
— Мога ли да допълня, че милите души в служба „Английско наследство“ не гледат с добро око на разни хора, които прескачат въжетата около Стоунхендж и се разхождат сред камъните, да не говорим за ненормалници като нас, които са решили да изпълнят древен окултен ритуал? Там ще има охрана.
— Остави охраната на мен — каза Зоуи. — Вие се оправете с окултния ритуал.
Близнаците отново извадиха бележките на Магьосника и се загледаха в скицата на Стоунхендж:
— В тези бележки Магьосника пише, че камъкът на Рамзес при Стоунхендж е Олтарният камък — обади се Джулиъс. — Но защо да не е Големият трилит? Та нали олицетворява Стоунхендж.
— Не, не… и аз бих избрал Олтарния камък — отговори Лаклан. — Той е във фокуса на композицията. Направен е от син камък, сложен е заедно с оригиналния пръстен от сини камъни, така че е по-стар от трилитите. И за наше щастие си е все още на мястото.
В продължение на четири и половина хилядолетия Стоунхендж бил разграбван от местните жители, които търсели строителен материал за домовете си. Така че от вложените първоначално сини камъни бяха останали съвсем малко. По-големите трилити бяха оцелели — високи по пет и половина метра (почти шест и половина на Големия трилит), те просто се бяха оказали прекалено тежки.
Лаклан се обърна към Алби:
— А ти какво мислиш, хлапе?
Алби вдигна поглед, изненадан, че някой се интересува от мнението му. Беше решил, че понеже са деца двамата с Лили са тук само за разходката и са поверени на Зоуи да се грижи за тях.
— Е? — Лаклан го гледаше очаквателно. — Джак Уест смята, че си умен, а той е дяволски критичен съдник и Зоуи не обича компанията на загубеняци… ха-ха, след като ние сме в тази компания, това е повече от ясно.
Лили повдигна вежди.
Джулиъс допълни:
— И не си ли точно ти онзи, дето е видял връзката между „изплуването на Титаник“ и Стоунхендж?
Алби преглътна. Лили му се усмихна окуражително. Лично тя отдавна бе свикнала с подобно отношение от страна на възрастните.
— Ами… добре… — заекна Алби. — Камъкът, който ни трябва, трябва по някакъв начин да съответства на Огнения камък. Аз специално не виждам по какъв начин Огненият камък може да съответства на Големия трилит. Но Олтарният камък — ако бъде издигнат отново — ще се окаже в самото сърце на композицията. Другото, което трябва да си спомним, е изгряването на Титан на североизток…
— А, да, да. Много уместно съображение — одобри Джулиъс.
Вече бяха говорили за това.
Както Алби бе обяснил накратко на срещата в Дубай, изплуването и потъването на Титаник, т.е. изгряването и залязването на Титан, възникват само когато Земята, Юпитер и Сатурн са подравнени, което се случва веднъж на всеки 400 години и което — очевидно съвсем не случайно — се наблюдаваше точно сега.