Дейвид Ууд - Дейн Мадок: Шибалба #8
ПРОЛОГ
19 март 1517 г.
Невероятно беше, че тази плодородна земя може да е толкова смъртоносна, но Диего Алварес де Кастил знаеше, че под зелената райска илюзия се крие преиз- поднята.
Беше петнайсетият ден от битката близо до града, който испанците наричаха Ел Гран Кайро заради извисяващите се, подобни на пирамиди постройки, които се издигаха над каменните къщи. И трийсет и деветият, откакто експедицията беше потеглила от Куба, за да проучи нови земи и да залови роби, които да работят в мините и полетата на новите испански територии. Първата среща с индианците беше минала добре. Малка група от местните излезе с гребане да ги посрещне, размениха храна и други подаръци. Когато на следващия ден испанците слязоха на сушата обаче, индианците показаха истинската си същност, като нападнаха групата със стрели и камъни.
Членовете на експедицията не бяха опитни бойци, но очакваха предателство. Затова бяха въоръжени с мускети и арбалети, носеха брони, които предлагаха по-голяма защита от платнените ризници на местните. Бяха задържали нападателите достатъчно дълго, за да успеят да се приберат под защитата на своите кораби. Взеха в плен трима индианци, но с цената на двама убити и няколко ранени испанци. Въпреки това им се стори като победа, особено когато един от пленниците започна да разказва или по-скоро да разиграва пантомима за баснословните богатства във вътрешността. Докато основната група на експедицията беше продължила покрай крайбрежието на онова, което бяха сметнали за остров дори по-голям от Куба, Алварес взе двайсет и пет здрави мъже, за да проучат вътрешността и лично да се уверят дали историята е истина.
Така беше започнало това адско пътуване.
Една трета от тяхната група — девет души — беше погинала от опасностите в джунглата: диви зверове, отровни змии и насекоми, треска в резултат на незначителни наранявания. Всички оцелели страдаха от по-леки болежки, които, ако не се променеше нещо, щяха да унищожат и тях. Едната опасност, която очакваха и се бяха подготвили за нея — нападения от страна на враждебни индианци — така и не ги връхлетя. Нито пък бяха попаднали на легендарни богатства. Алварес осъзнаваше важността на тези обстоятелства.
Той се обърна към водача, индианския заложник, когото бяха започнали да наричат Балтазар.
— Ти ни измами! — избухна, защото знаеше, че гневът му ще бъде по-разбираем за местния, отколкото думите. Махна с ръка, все едно сече. — Вкара ни в тази пустош, за да умрем. Няма злато. Всичко е било лъжа.
Балтазар се разтрепери от страх, разбирайки единствено, че този човек иска да го нарани, затова вдигна ръце, за да успокои своя похитител. Посочи право напред, махайки настойчиво с ръка.
Още малко по-нататък.
Той тръгна в тази посока и дръпна Алварес да го последва.
— Не — поклати глава испанецът и се освободи от ръката му. — Стига толкова лъжи.
Вдигна очи, търсейки слънцето през гъстия листак на джунглата. Експедицията беше отплавала на запад. Ако завиеше на север сега, малката му разузнавателна група щеше да стигне до крайбрежието след няколко дни и може би сънародниците им щяха да ги чакат там.
— Ще тръгнем натам.
Лицето на Балтазар се изкриви в маска от страх и когато групата тръгна в тази посока, той се опъна и закрачи едва когато Алварес заплаши, че ще го влачи с въжето.
Те си пробиваха със сеч път през гъстата растителност, като напредваха едва с по няколко пасос — дължината на решителна мъжка крачка, преди сгъстяващият се мрак да възвести настъпващата привечер. Алварес възложи на половината от хората си да подготвят лагер, докато другите продължиха да секат пътека на все по-слабата светлина.
Едва бяха успели да стъкнат огън за готвене, когато един от разузнавачите от предната група се втурна в лагера.
— Сеньор, бързо елате.
От нетърпеливостта на мъжа Алварес разбра, че каквото и да бяха открили, обещава да е хубаво, затова взе въжето на Балтазар и го задърпа след себе си по пътеката. Не се наложи да ходят далече. Само на петдесет пасос от края на лагера гъстата джунгла сякаш едновременно се отвори и се спусна надолу по хълма в пищна гориста долина. Средата ѝ заемаше голямо езеро, проблясващо на залязващото слънце. Близо до него имаше обрасъл с растителност монолит, който приличаше на руини от мескита — един от пирамидалните храмове, където индианците отдаваха почит на своите езически богове.
— Сеноте — прошепна Балтазар.
Алварес знаеше думата. По пътя си бяха попадали на други сенотета: карстови дупки, пълни с вода като естествени кладенци. Изглежда индианците ги почитаха, защото хвърляха малки дарове във всяка, край която минаваха. Обаче нещо в това сеноте предизвика единствено ужас у техния заложник и водач. Той започна диво да маха с ръце и да шепне на родния си език: „Кукулкан“.