Миранда се приближи към новодошлите.
— Мамка му, защо не го хванахте?
Големият мъж повдигна вежда, после се обърна към своя другар и попита:
— Вярно бе, защо не го хвана?
Русокосият не обърна внимание на откровено неискрения въпрос на своя другар и пристъпи.
— Съжалявам за това. Предполагам, че можехме да дойдем малко по-навреме.
— Точно така! — Тя сложи ръце на кръста и застана на пътя им. — Вие трябва да сте така наречените специалисти по гмуркане, които баща ми нае.
Устните на големия мъж потрепнаха и се разтегнаха в усмивка. Той хвърли подигравателно-обвинителен поглед на своя приятел.
— Наети? Искате да кажете, че ще ни платят за тази работа? Мадок, и ти криеш от мен, а?
Другият мъж запази търпеливото си изражение.
— Мисля, че започнахме кофти. Аз съм Дейн Мадок, а този палячо е Боунс. — Той махна назад към трети човек на пътеката. — А това е Ейнджъл.
Дръзкият отговор на Миранда замря на устните ѝ. Ейнджъл, третият човек от групата, беше поразително красива индианка, висока и слаба. Носеше бяло горнище с презрамка през врата, което разгалваше изваяните ѝ рамене и стегнати като на спортист бицепси.
Миранда разтърси глава в опит да си върне самообладанието.
— Това е чудесно, господин Мадок…
— Просто Мадок.
— Господин Мадок — повтори тя натъртено, — благодаря, че сте си направили труда да дойдете тук, но както се оказа, нямаме нужда от вашата помощ. Така че може веднага да обърнете и да се върнете в курорта или където сте отседнали.
— Миранда!
Тя трепна. Въпреки че беше голяма жена в началото на трийсетте, строгият глас на баща ѝ беше запазил същата сила, както когато беше малко момиченце.
Бел пристъпи напред.
— Господин Мадок, моля, простете на дъщеря ми. Тя е много независима. Може би дори повече, отколкото е добре за нея.
Миранда се обърна към баща си.
— Татко, наистина нямаме нужда от тях. Аз ще се оправя с това.
— Сигурен съм, но аз помолих тези хора да дойдат и това не е твое решение.
Тя се смръщи, наклони се към него и зашепна:
— Татко, там намерих нещо. Нещо… — тя присви очи многозначително, — за което не трябва да говорим пред чужди хора.
— Те не са чужди хора — усмихна се бащински Бел. — И не са просто двама души, които съм наел на сушата. Те са военноморски тюлени.
Миранда повдигна вежди, после се обърна и огледа със съмнение двамата мъже.
— Военноморски тюлени, а? Сигурно.
4
— Бяхме военноморски тюлени — отговори бързо Мадок. Като повечето ветерани от специалните операции не обичаше да говори за военната си служба. Съществуваше осветено от практиката правило, започне ли някой да се хвали, че е бил военноморски тюлен или зелена барета, вероятно лъже. Беше малко изненадан, че Чарлз Бел знае тази подробност за него и Боунс. В техния по-раншен разговор темата не беше засягана, така че оставаше единствено Там Бродерик да му е казала.
— Преди много време — продължи той. — Вече не работим за Чичо Сам.
— Научиха ни как да плуваме — обади се Боунс. — Понякога с дрехите — намигна ѝ той.
— Знаеш, че получавам средства от американското правителство — каза Бел, обръщайки се към русата жена, за която Мадок предположи, че е негова дъщеря. — Те помолиха господин Мадок и неговият екип да видят какво правим.
Бел изглеждаше на петдесетина години, сребристо-сивата му коса беше подстригана късо по войнишки. Миранда беше слаба, атлетична. Дългата ѝ руса коса беше навита на стегнат кок, скрит в по-голямата си част от вдигнатата на темето водолазна маска. Семейната прилика беше изписана на лицата им — и двамата имаха смайващо сини очи. Там Бродерик, която беше свързала Дейн със семейство Бел, му беше казала техните имена, но нищо повече.
Миранда беше застанала срещу Мадок, повдигнала вежди в съмнение.
— Значи не само сте военноморски тюлен, а и един вид правителствен агент?
Мадок поклати глава.
— Не е така. Просто връщам услуга.
— Зарязвате всичко и хуквате за Мексико само защото дължите услуга някому? — настоя Миранда.
— Повече от една — добави Боунс.
— Чия е вината?
— Майната ти, Мадок!
— Бяхме наблизо — продължи Мадок, стрелвайки виновен поглед по посока на Ейнджъл. Той „беше наблизо“ за нещо, което се предполагаше да бъде романтична ваканция. Гмуркането и търсенето на съкровища не бяха планирани. Дейн обичаше да прави и двете, но целта на пътуването до Косумел беше да прекара известно време заедно с жената, за която щеше да се ожени. Полунашега Ейнджъл беше предложила по пътя обратно в курорта да се отбият в „Юнион“, спортен клуб в Плая дел Кармен, така че тя да може да поиграе малко спаринг.