— Какво е това, а? — Боунс посочи с пръст жълтия подемен балон. — В другия край на това има бъчонка бира. Много бира, чат ли си? Карстовата дупка е най- доброто място, за да я охладиш.
Миранда зяпна насреща му. Вярно, Боунс беше хладнокръвен тип, но заради неговото перчене щяха да ги убият.
Като стана дума за всички, къде беше Мадок?
— Повече няма да повтарям! — Мъжът отново разтърси Ейнджъл.
— Хубаво, защото ми писна да слушам едно и също.
— По дяволите, какви ги вършиш? — изсъска Миранда.
Боунс я изгледа косо и отговори през стиснати зъби:
— А ти какво мислиш? Печеля време.
След това вдигна отново очи към мъжа с пистолета, притиснат във врата на Ейнджъл.
— Добре, печелиш. Обаче това нещо страшно тежи. Няма да мога да го кача по въжената стълба. Така че или трябва първо да ме пуснеш да се кача, или ти да го изтеглиш.
Мъжът поклати глава, смени прицела си и насочи големият револвер срещу Миранда.
— Ти. Качи се тук с въжето.
— Направи го — каза тихо Боунс. — Прави каквото ти казва. Спечели ни малко време.
— За какво?
— Хайде! — извика мъжът с револвера. — Мърдай!
Миранда вдигна ръце.
— Добре де, мърдам!
Тя се приближи до Боунс и хвана мрежестата торба със златния диск. Почувства неговата тежест, неговата плътност. Нямаше да е лесно да излезе с него от карстовата дупка, но в този момент ѝ хрумна нещо.
Докато плуваше към въжената стълба, тя плъзна ръката си няколко сантиметра напред и с пръстите обви муфата с пружината на карабинера, който свързваше мрежестата торба с подемния балон. Протегна ръка нагоре, хвана се за едно от стъпалата, повдигна се и същевременно натисна муфата на карабинера и изведнъж подемния балон се оказа лек като перце в ръката ѝ.
— Мамка му, откачи се! — извика тя, преструвайки се на изненадана.
Боунс реагира бързо.
— Съжалявам, момчета, но се налага да се гмурнем след него. Може да отнеме няколко минути.
Мъжът се наведе към водата, а лицето му взе да потъмнява от гняв. Той насочи оръжието към Миранда.
— Бъзикаш ли се? — изсъска той. — Направи голяма грешка.
Миранда видя как пръстът му започна да обира празния ход на спусъка и реши, че вероятно не се шегува.
7
Мадок се хвърли в прохода, плувайки така, все едно най-голямата бича акула на света го хапе по плавниците. Макар да не знаеше със сигурност какво бе накарало Боунс да му махне да изчезва, сигурни бяха две неща: не можеше да изплува, нито да остане безкрайно под водата. Това му оставяше само една осъществима възможност: да намери друг изход, и то бързо.
Кислородът нямаше да е проблем, или поне не най-спешният. В главната си бутилка имаше въздух най-малко за час. Това беше достатъчно, за да проучи пасажите в другата пещера, но беше съмнително, че неговите приятели имаха толкова време.
Той излезе в пещерата с олтара, незабавно зави надясно, а после отново, за да се хвърли в най-близкия проход. Беше по-тесен от другия тунел и само след няколко метра започна да се извива надолу. Първоначалният импулс на Мадок беше да спре и да се върне, но нямаше достатъчно място да се обърне и продължи, като се молеше най-накрая пасажът да се разшири достатъчно, за да смени посоката.
Това не стана, наклонът остана постоянен, отвеждайки го все по-надълбоко. Толкова далеч от повърхността беше лошо, защото го отдалечаваше от хората, които имаха нужда от неговата помощ. Дълбоко под водата обаче беше още по-лошо, защото увеличаваше риска от декомпресионна болест. Най-накрая спря, откопча жилетката си и я остави да падне. Ритна с крака и се отдалечи малко, направи кълбо и се озова с лице към изхода от този пасаж.
Само че сега тунелът беше пълен с непрозрачен облак тиня.
Мадок устоя на изкушението да си харчи въздуха в чакане, затова се гмурна с главата напред в непрозирната тиня, протегна ръка и напипа каменното дъно. Заплува напред, потискайки почти неустоимото желание да заблъска с крака и ръце, за да напредне по-бързо.
Водолазната му жилетка беше наблизо там, където я бе пуснал, а той можеше да изкара без въздух две минути.
Предостатъчно време.
Ръката му напипа нещо, което не беше твърдо като камък. След няколко секунди търпеливо опипване осъзна, че това е един от шланговете, закачен за неговия регулатор. След още няколко секунди намери мундщука, пъхна го в устата си и най-накрая пое толкова нужния въздух. Но облекчението му беше краткотрайно, защото все още не можеше да помогне на приятелите си, а времето работеше срещу тях.
Той ритна с крака и навлезе дълбоко в сумрака с протегната ръка, която се плъзгаше по стената на пасажа, а с другата влачеше водолазната жилетка. Облакът тиня леко се разреди и скоро зрителното му поле се оказа чисто. Но той изчака, докато се върна в голямата пещера, за да си сложи жилетката.