— Кукулкан — повтори Боунс. — Ацтеките са го наричали Кетцалкоатл, нали? Знаем всичко за него.
— Кукулкан е главното божество на маите, говорещи юкатек, след класическия период — обясни Бел. — Киче са го наричали Кукумац. Обаче обожествяването на Пернатата змия може да се проследи до една много по-раншна традиция. По време на класическия период тя е Вашаклахун Убах Кан, или Бойната змия. — Бел се беше задъхал, но не заради своята болест. — Те са следвали същия план при разполагането на своите свещени градове. Това се опитва да ни каже пътеводителят. Следвайте пътя на змията, за да намерите Града на Сянката.
Гриего го изгледа втренчено.
— Ciudad de Sombre? Това ли търсиш? Приятелю мой, мислех, че досега си научил урока си. Моля те, не споменавай, че съм ти помагал. Все пак аз си пазя доброто име.
— Нали не вярвате, че Шибалба е свързана с някакво реално място? — попита Ейнджъл.
— Свързана или не, търсенето ѝ поощрява вдигането на шум за сензации. Със същия успех човек може да търси Атлантида или Седемте града на Сибола.
Боунс се изкашля високо, а Мадок се усмихна.
— Благодаря за помощта — каза той. — Ще кажем, че сме го открили, докато сме гледали канала „Хистъри“.
Оставиха темата за това, което търсят, да заглъхне, докато излизаха от кулата, но когато Бел спря да си почине, Мадок се приближи до него.
— Вече имаме карта. Каква ще е следващата ни стъпка?
— Трябва да намерим началото на пътя. Свещено място, което отговаря на змийската опашка. Трябва ми достъп до интернет, за да сравня астрономическите карти с маянските градове.
Мадок кимна.
— Познавам един човек, който би могъл да помогне за това.
Бел кимна.
— Инстинктът ми подсказва, че трябва да търсим на юг. Подреждането на диска в оригиналната му обстановка и следването на змийския път в архитектурата — всички те се придържат към основното правило.
— Колко на юг?
— Хондурас. Древната маянска столица Копан. По време на класическия период Копан е бил голям град, голяма културна столица. Освен това оттук лежи право на юг. Ако можем да намерим този глиф в тамошните руини, ще знаем, че сме на прав път.
— Мадок. — Гласът на Боунс беше изгубил обичайната си сардонична острота — сигурен признак, че нещо не е наред. — Не се издавай, но погледни на осем часа от мен.
Мадок започна преднамерено да се протяга, все едно иска да раздвижи своя схванал се врат, за да скрие, че оглежда околността. Докато го правеше, видя някой да се крие в гората на около седемдесет метра нагоре по пътя, който водеше обратно към Замъка.
— Избяга — каза Мадок. — Успя ли да го огледаш?
Боунс поклати глава.
— Не.
В този момент Миранда обърна внимание на техния разговор.
— Какво има?
— Мисля, че привлякохме нечие внимание.
Миранда, изглежда, беше достатъчно мъдра, за да не се усъмни в тяхното наблюдение.
— Как мислите да реагирате?
— Мисля, че е време да поемем малко култура. — След това Мадок се обърна към Гриего и Бел. — Ще бъдете ли така добри да ни преведете по маршрута, който току-що ни показахте?
Бел се опита да възрази.
— Не мисля, че това…
Обаче Миранда го прекъсна:
— Татко, трябва да го направим. — После го хвана за ръка и го поведе надолу по стълбите.
Гриего, който не разбра какво става, сви рамене и пое пред тях по пътеката.
— Мога ди ви покажа останалата част от групата Casa Colorada. Може би ще ви заинтересува Къщата на тайнствения надпис.
Когато археологът започна да разказва подробната история на обекта, Мадок изостана с Ейнджъл и се скриха зад южния край на обсерваторията. Няколко секунди по-късно пред тях се показа самотна фигура. Мъжът беше мургав и чернокос като местните, но носеше по-хубави дрехи. Най-показателното обаче беше, че не носеше сувенири за продан. Мадок задърпа Ейнджъл към успоредна на главната пътека и го изчакаха да мине, преди бавно да тръгнат, внимавайки да не ги видят, ако се окаже, че мъжът не е сам. Не се забелязваха следи от други преследвачи, а мъжът, изглежда, не беше разбрал, че от групата, която следи, липсват хора. Въпреки това Мадок си остана предпазлив.