Ето го най-накрая съкровището, което беше търсил. Въпреки неотложната нужда на мига Алварес навлезе в разрушения храм и протегна ръка към реликвата.
Тя сякаш започна да се рони от неговото докосване и за миг той се уплаши, че е илюзия, подобна на мечтите за богатство, които го бяха привлекли в този яркозелен ад. Но не… чернотата приличаше на тънък слой прах или може би сажди. Под тънкия черен слой се виждаше кремавозелен нефрит.
Тази плячка беше истинска.
Остави я на олтара и се обърна, за да заеме позиция, но хората змии ги нямаше. Излезе от сградата на храма, погледна надолу и ги видя. За негова изненада те бяха коленичили с наведени глави, сякаш се молеха.
Благоговейните им пози му подсказаха, че не е в непосредствена опасност. Може би за тях пирамидата беше свещена, забранена територия или пък просто щяха да го изчакат да излезе. Какъвто и да беше случаят, не можеше да остане завинаги в храма.
Обаче докато се бавеше на върха на пирамидата, опасенията му се разсеяха. Нямаше да го нападнат. Не и тук, не и на площада долу. Сигурен беше в това, макар да не можеше да каже защо.
Толкова сигурен беше, че се върна до олтара и загреба с една ръка идола. Реликвата щеше да му осигури безопасен път през джунглата. Хората змии щяха да го почитат като слуга на своето лъжливо божество.
Излезе отново от сградата и започна да се спуска. Създанията долу останаха неподвижни, но едва когато стигна долу, Алварес разбра защо. Хората змии се бяха превърнали в камъни.
Една част от него знаеше, че това не може да е истина. Онова, което беше помислил за коленичили хора змии, бяха древни каменни фигури, обрасли с черен мъх. Дори му мина през ума, че ги помни от лудото си бягство през площада.
Но същевременно знаеше, че това са хората змии, същите създания, които нападнаха групата им в джунглата. Знаеше още, и то с не по-малка сигурност, че няма да се съживят, за да го заплашат сега.
Нямаше от какво повече да се страхува. Знаеше точно какво да направи.
Стиснал нефритената фигура под мишница, той пресече площада и навлезе в любвеобилната прегръдка на тъмната гора.
1
Миранда Бел почука с кокалчетата на пръстите си по пластмасовото тяло на водолазното фенерче, след това отново плъзна прекъсвача. Този път крушката светна и изстреля лъч бяла светлина. Тя премести няколко пъти напред-назад бутона, докато не се увери, че проблемът се е оправил от само себе си, после пъхна фенерчето с формата на пистолет в текстилния кобур на хълбока си.
Фенерчето, както и останалата част от оборудването, което бяха наели от магазина в Тулум, беше остаряло, но вършеше работа. Винаги беше използвала най-доброто оборудване. Понякога тестваше на терен прототипи и най-съвременни технологии, недостъпни за широката общественост, но това беше в един друг живот. Сега трябваше да се задоволява с всяко поостаряло масово оборудване, което можеше да намери.
Направи последна изчерпателна проверка от „а“ до „я“, след това седна на края на карстовата дупка и пусна дългите си крака да се полюшват над лазурната вода. Пое въздух от регулатора втора степен, закрепен за водолазната бутилка„АL 8 °Cкуба“, за да се увери, че въздухът тече свободно, след това се обърна и погледна нагоре към тревожното лице на своя баща Чарлз Бел.
— Да не избягаш — пошегува се тя, преди да пъхне мундщука между зъбите си.
— Миранда — помоли я той, — изчакай поне половин час. Дотогава ще са дошли.
Миранда потисна желанието си да завърти очи. Баща ѝ просто беше като майка орлица. Предполагаше, че това е задължението му като родител, но тя нямаше намерение да чака неговите така наречени експерти по морско спасяване да пристигнат. Познавайки го, тя предположи, че те са някакви свръхскъпи екскурзоводи, които вероятно ще ги спрат и ще повикат местните власти, когато осъзнаят какво са открили.
Понякога можеше да бъде невероятно невеж за това какъв е животът.
Онова, което бяха намерили или най-малкото мислеха, че са открили, беше неизвестно досега сеноте. Това беше забележително, защото районът около Тулум беше широко проучван и картографиран и особено тук, в определения от правителството археологически резерват. Карстовата дупка беше по-голяма от всички, които бе виждала, и не толкова обрасла. Бяха попаднали на нея по време на екскурзия в гората и в първия момент решиха, че са се изгубили, защото я нямаше отбелязана на картата. Можеше само да предполага как точно тази дупка е останала толкова дълго време незабелязана, но ако наистина не беше картографирана, имаше голяма вероятност вътре да намерят ценни артефакти. Това беше още една причина да се гмурне сега, без да чака експертите.