Имаше по-близки летища, но Мадок беше избрал това, надявайки се, че неговата отдалеченост ще скрие отпътуването им от Змийските братя и от онзи, който и да беше той, за когото работеше рижата жена.
Ектор Канул се спря на входа, оставяйки на очите си време да привикнат към сумрака в пивницата, а и да огледа помещението. Масите бяха празни и в заведението имаше само неколцина души на бара, застанали с гръб към него. Той се зае да ги изучава, опитвайки се да отгатне кой от тях е мъжът, когото търсеше. Онзи в края на барплота изглеждаше като външен човек. Беше се привел над питието си — поза едновременно отбранителна и жалка.
Ектор отиде до бара и седна на столчето, оставяйки едно празно между себе си и мъжа. Улови погледна на бармана, кимна, след това се наклони към съседа си:
— Приятелю, ще пийнеш ли с мен?
Мъжът завъртя глава, изгледа го предпазливо и сви рамене.
Ектор се обърна към бармана.
— Две чаши от онова, което пие моят приятел.
Донесе им две чаши на ивици, пълни с безцветна течност. Ектор вдигна своята и подуши съдържанието. Миришеше на сладко като ром.
— Guaro — каза другият мъж, зашепвайки с ръка чашата си.
— Гуаро ли се казвате?
— Не, това е името на напитката. Ликьор от захарна тръстика. — Мъжът говореше завадено. — Казвам се Родриго.
— Аз съм Ектор. За какво ще пием, Родриго, приятелю мой? За дома?
Родриго трепна, все едно думата го беше смушкала, и в този момент Ектор разбра, че е намерил точния човек.
— Вече нямам дом.
— Какво се случи?
— Проклятието. Черното куче. Първо разболява хората. След това дойдоха космонавтите. Избиха всички и изгориха селото.
— Космонавти? — повтори Ектор.
— Не му вярвайте — каза барманът пренебрежително. — Той е пияница, който разказва разни истории, така че хора като вас да го черпят от съжаление.
Ектор се обърна към бармана.
— Няма ли нещо вярно в това?
Барманът разпери ръце в знак на компромис.
— Имаше пожар в горе в планините. Чух че бил страшен. Но няма проклятие, нито космонавти.
Ектор кимна, после се обърна отново към Родриго. Прехвърли се на празния стол, за да е по-близо до него, и потупа пияния по гърба.
— Няма нищо, приятелю. Аз ти вярвам. Разкажи ми повече. Как разбра, че са хора от друга планета?
Родриго поклати глава.
— Не хора от друга планета, а облечени в скафандри. Войници. Пристигнаха с хеликоптери. Когато ги видях в небето, се скрих в джунглата.
— Защо се скри? От какво се уплаши?
Първоначалната предпазливост на Родриго се върна.
— Кой сте вие? Не сте оттук. Защо искате да знаете това?
Ектор се наклони по-близо.
— Родриго, аз купувам неща. Скъпи неща, които хора като теб намират в джунглата. Мисля, че разбираш за какво говоря.
Родриго сякаш изведнъж изтрезня напълно.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна.
— Може би аз мога да ти помогна — Ектор сложи ръка на барплота, а изпод нея се подаваше ъгълчето на банкнота — хондураска лемпира, обозначена с цифрата 1000. — Разкажи ми за Кадехо.
Родриго изгледа подозрително парите. По сегашния курс това бяха почти деветстотин песос или около четиресет американски долара, които щяха да осигурят гуаро на Родриго в продължение на доста време.
— Нищо не знам.
Ектор дръпна ръката си назад, измъквайки банкнотата от обсега му.
— Диего го намери — избъбри Родриго. — Малка фигурка на куче от нефрит, покрита с черен прах. Поне така каза. Аз така и не я видях. Всеки, който я видя… — Той поклати глава. — Проклятието.
Ектор дръпна ръка, но остави банкнотата от 1000 лемпири на бара. Ръката на Родриго се плъзна като змия и я грабна, все едно се страхуваше, че може да се изпари.
Ектор извади още една банкнота и я показа по същия начин като първата.
— Къде е намерил Диего това черно куче?
— Не зная. Ние сме… бяхме конкуренти. Зная къде може да я е скрил, но… — той поклати глава.
— Какво „но“?
Родриго изгледа втората банкнота.
— Нямам достатъчно пари да стигна дотам.
— Сигурен ли си? Аз, приятелю, имам много пари.
Родриго поклати глава и това беше израз на несигурност.
Ектор остави втората банкнота на плота пред Родриго. След това изпи питието си на една глътка и тресна чашата върху бара, оставяйки друга банкнота върху нея.
— Помисли си — каза той и потупа мъжа по гърба. — Ще бъда наоколо, но не се бави много.
Излезе от пивницата, без да поглежда назад, и отново се поспря на вратата, за да може очите му да свикнат със сравнително ярката светлина навън.