Хрумна ѝ, че трябва да прекъсне връзката, но не можа да се насили да скъса тази последна нишка, която я свързваше с брата на баща ѝ.
Тогава чу нещо. Шумолене, движение и накрая дрезгав глас:
— Бела.
Думата я накара да потръпне от хлад.
— Чичо — изхлипа тя. Още беше жив!
— Бела. Сянката. — Думите се ронеха една по една, разделяни от мъчителни дълги паузи, докато Ектор се опитваше да си поеме дъх, за да продължи да говори.
— Дръж се, чичо! — изплака тя. — Ще повикам помощ!
— Вече е късно. Спри я! Само ти, жрецът, можеш да я спреш!
— Не, чичо. Не казвай това.
Тя слушаше как той се мъчи да диша, в очакване да ѝ каже още нещо. Да я увери, че всичко ще бъде наред, но в този момент той въздъхна дълбоко и тишината се възцари отново.
24
Докато Кейси приземяваше хели коптера на чакълестата писта на летище „Поптун“, Мадок забеляза една очукана „Тойота Лендкрузър“, украсена с емблемата на местна фирма за приключенски екскурзии. Обикновено колата караше служител на фирмата, но сега изглеждаше разумно да ограничат контактите с местните до възможния минимум. Нах Тунич беше туристически обект, но самата пещера беше затворена за публиката. Опитът да получат разрешение да я изследват щеше да отнеме много време и пари, да не говорим, че вероятно щеше да се разчуе. Така че най-добре беше да се промъкнат вътре. Не беше изненадващо, че за съответните пари туристическата фирма беше готова да подпише договор за „самостоятелна приключенска екскурзия“.
Докато Кейси и ЦРУ плащаха сметката, Мадок нямаше да се оплаква.
Кейси остана при хеликоптера, готова да им помогне, ако той и останалите имат нужда от бързо измъкване. Пещерата беше само на около петнайсетина километра оттук — поне на картата изглеждаше така. Въпреки това пътуването по неравните черни пътища нагоре в маянските планини им отне повече от час, преди да стигнат до своята цел. Тя беше отбелязана със синя табела, на която пишеше: „Добре дошли в археологическия обект „Пещерите Нах Тунич“. Тъй като обектът беше сравнително близо до населен район, ако бяха долетели право тук, щяха да предизвикат нежелано внимание, така че пътуването с кола изглеждаше най-разумното решение. Особено при положение че прикритието им като служители на Червения кръст не би издържало по-сериозна проверка. Мъдростта на решението им се потвърди, когато правеха късия преход през гората до входа на пещерата. Мадок чу отличителния плясък на хеликоптерни витла в небето над главата си. Той спря да се вслуша, а шумът се усилваше, докато летателният апарат прелиташе над тях и след това продължи пътя си.
— Прозвуча доста близо — отбеляза Ейнджъл.
— И като голяма машина — добави Боунс. — Може би „Чинук“.
Мадок си беше помислил същото. „Чинук“[27] беше натовското обозначение на военния транспортен хеликоптер „Боинг СН-47“. Двамата бивши военноморски тюлени неведнъж бяха летели в кабината на хеликоптери „Чинук“, които често се използваха да довеждат и отвеждат военни части до и от целта на тяхната мисия. С фюзелаж, който малко приличаше на автобус от градския транспорт под двойката витла, в птицата имаше достатъчно място за петдесет пътници и можеше да транспортира дори превозни средства, ако положението го изисква.
— Близо до Поптун има тренировъчна база на гватемалските специални части. Вероятно това е всичко.
Въпреки това привидно оправдание мислите на Мадок продължаваха да се връщат към Копан и червенокосата жена, която някак бе пристигнала там преди тях. Вероятно работеше за Алекс Скано, а разкритието на Там, че „Сканоген“ действа в Хондурас, отчасти обясняваше нейното присъствие там, но цялата работа продължаваше да изглежда като твърде голямо „съвпадение“.
Входът се появи изведнъж, издигайки се от земята под дърветата без предупреждение. Зинала сенчеста цепнатина във варовиковата скала, висока трийсет метра и двойно по-широка. В продължение на хилядолетия тропическите дъждове бяха ерозирали камъка в свободно стоящи колони, които сякаш изригваха от земята. Висящата отгоре им стена беше осеяна със стотици провесени сталактити. В цялата си съвкупност те приличаха на зъбите в зиналата паст на огромен Левиатан.
Всички от групата забелязаха тази прилика.
— Пастта на змията — измърмори Бел.
Боунс само поклати глава.
— Айде, пак се почна.
Технически погледнато, хеликоптерът, който беше прелетял над тях, не беше „Чинук“, а неговата гражданска разновидност с твърде прозаичното обозначение „Модел 414“ — един от няколкото, чартирани от „Сканоген“ за нейната „хуманитарна мисия“ в Хондурас. 414 беше работно добиче и не предлагаше лукса, с който Алекс Скано беше свикнал, но в неговия директорски хеликоптер нямаше достатъчно място за всички, така че този път трябваше да се вози като обикновен човек. Това не беше преживяване, което му се искаше да повтори.