Първият етап на слизането завърши при едно прохладно езеро, където течащата надолу по далечната стена минерализирана вода беше формирала заоблени издатъци от подобни на стъкло седиментни скали, които проблясваха на светлината на фенерчетата. Ефектът беше драматичен, но те нямаха време да спрат, за да му се възхитят. Вертикалната шахта, която според Бел щеше да ги отведе в Шибалба, беше в края на дълъг проход с дължина повече от три хиляди и двеста метра.
Докато прекосяваха с плисък езерото, Боунс се провикна през рамо:
— Миранда, внимавай да не намокриш телефона си!
Ейнджъл се приближи плътно до Мадок и го прегърна сякаш в спонтанен израз на привързаност. В същото време доближи устни до ухото му и прошепна:
— Боунс наистина я тормози за този телефон. Знам кога се бъзика, а това е нещо различно. Какво става?
Мадок поклати глава.
— Може би нищо.
— Дейн, я стига. Между нас не бива да има тайни.
Той стрелна поглед към Миранда, която помагаше на Бел да прекоси езерото.
— Тя непрекъснато гледа в този телефон. Това е лош навик за агент от разузнаването. Освен ако няма друга причина. „Сканоген“ стигна в Копан преди нас. А когато дадох на Миранда погрешни координати за Града на Сянката, никой не ни досаждаше.
— Това не доказва нищо.
— Да, така е. Затова ще внимавам с нея.
Ейнджъл се отдръпна леко от него.
— Не вярвам. В края на краищата тази експедиция е на баща ѝ. Защо да я рискува? Да рискува неговия живот? Сигурен ли си, че не е за това, че си пада по момичета?
— Сигурен съм. — За това беше сигурен, но не и за своите подозрения. Онова, с което разполагаше в действителност, бяха множество предположения. Срещата в Копан можеше да е и просто съвпадение, както вероятно и прелитането на чинука над главите им.
Във всеки случай това нямаше значение в момента. Бяха доста извън района с обхват и дори Миранда да имаше сателитен телефон, а тя нямаше, сигналът не можеше да мине през тоновете скали, които ги заобикаляха отвсякъде.
Те продължиха през проходи, украсени с маянски глифи и картини, които изобразяваха човешки жертвоприношения и ритуали по кръвопускане, както и откровени сексуални актове. Боунс не можа да се въздържи да коментира едно от изображенията, на което се виждаше маянска двойка, готвеща се за съвкупление. Фигурата на мъжа беше с огромен фалос, който той тласкаше към корема на жената. Подробностите на стилизираната картина не оставяха нищо за въображението.
— Обзалагам се, че този тип е някой бог — каза той.
— Господин Боунбрейк, този също ще ви хареса — намеси се Бел, като посочи друга картина на приклекнал мъж.
— Тип, който се готви да сере? — попита Боунс, повдигайки вежди в съмнение.
— Не точно. Това е изображение на ритуал по кръвопускане. Маите вярвали, че в кръвта има голяма сила, така че, когато крал е искал боговете на плодородието да го благословят с дете, вкарвал игла от кост или шип от скат в пениса си като жертвоприношение.
Дори Боунс да се беше потресъл от чутото, не го показа.
— Ей, Мадок, това напомня малко за Кий Олсен, нали? — Макар въпросът да беше зададен на Мадок, той се обърна така, че да вижда Миранда.
— Това момче от нашия взвод имаше пиърсинг „принц Алберт“. Когато се напиеше, го вадеше, прокарваше карабинер през него и му окачваше разни тежки неща.
— Това е много яко — отговори Миранда с безизразно лице, но със зли пламъчета в очите. — Трябва да си направиш и ти.
— Колкото и да обичам да си спомням за младостта — намеси се Мадок, — вероятно е по-добре да продължим напред.
— Дейн — извика Ейнджъл. — Вижте това!
Тя сочеше друг самотен глиф по-долу на стената. Изображението беше по-избледняло от откровеното сексуално изображение, но въпреки това се разпознаваше лесно.
Беше същата фигура на куче, изобразена върху златния диск пътеводител, който бяха намерили в мексиканското сеноте. Това тук обаче беше в профил с протегната лапа, все едно показваше пътя, като сочеше нататък в пещерата.
— Предполагам, че сме на точното място — каза Мадок.
Те продължиха надолу по виещия се коридор и там, където той се разклоняваше, намираха още насочващи глифи. На няколко места коридорът се стесняваше до такава степен, че се налагаше да вървят в индианска нишка. Боунс трябваше да сваля раницата си, за да може да се промъкне.
Късо почти отвесно спускане ги изведе в пещера с разделящи се наляво и надясно разклонения. Право напред имаше тераса, която гледаше към бездънна бездна. Шахтата не беше много широка. Фактически имаше диаметъра на комин, но беше толкова дълбока, че светлината от фенерчетата им не можеше да стигне до дъното. На задната ѝ стена се виждаше друг насочващ глиф, който показваше право надолу.