Мадок обмисля чутото известно време.
— Мисля, че си права. Тук някъде има тайна врата, но не зная дали има някаква дяволия, с която можем да я отворим.
— Какво имаш предвид?
— Помниш ли трите реки в Града на Сянката? Единственият начин да ги преминеш беше чрез пожертвувание. А кучешките отпечатъци водят право до камъка за готвене.
— Какво искаш да кажеш? Че трябва да седнем на пейката?
Мадок вдигна рамене и без да чака друга покана, седна на пейката.
Нищо не се случи.
— Може би трябва преди това да я нагрееш — подсказа Боунс.
Познавайки Боунс, това определено беше опит за шега, но Мадок осъзна, че неговият приятел е прав.
— Точно това трябва да направим.
— Не говориш сериозно — каза Миранда.
Но Мадок не ѝ обърна внимание. От предишните си срещи с древните архитекти на Шибалба беше научил едно нещо: те бяха садистични кучи синове. Извади запалката, която беше донесъл като средство за откриване на въглероден двуокис, и клекна, за да стигне до огнището. Запали я и поднесе пламъка до сухото дърво, по което започнаха да играят жълти огнени езичета. Скоро въздухът се изпълни с миризма на горящо дърво. В края на вдлъбнатината обаче сигурно имаше комин, защото въздухът в помещението остана сравнително чист. След няколко минути Мадок почувства промяна в температурата. Помещението започна да се затопля. Калта по дрехите и кожата му започна бързо да съхне, образувайки сърбяща коричка. Докато гледаше каменната пейка, въодушевлението му, че преодолява изпитанието, започна да се изпарява.
— На камъка му трябва известно време, за да се нагрее — отбеляза Боунс. — Но щом го направи, си остава дълго време горещ. — Той се усмихна на Мадок. — Какво, друг акъл ли ти дойде?
— Да, втори, трети и дори четвърти — призна Мадок. Докосна камъка с показалеца си. Беше топъл, но не толкова, че де го изгори. Засега.
Вместо да седне, стъпи на пейката, защото съобрази, че подметките на туристическите обувки ще му осигурят допълнителен защитен слой. Разбира се, стига да не се стопят. Веднага щом стъпи с десния си крак върху камъка и прехвърли тежестта си върху него, пейката под него се премести, спускайки се около три или четири сантиметра надолу. Чу се глухо боботене в скалите и изведнъж задната част на вдлъбнатината се плъзна встрани, разкривайки тъмен проход зад камъка за готвене.
— Сезам, отвори се — пошегува се Мадок, опитвайки се да прозвучи триумфално, но най-вече изпитваше облекчение.
— Страхотно! — зарадва се неискрено Боунс. — Всички отиваме в ада.
— Не и ако не се размърдате — каза Мадок. Вече чувстваше горещината в обувките си и знаеше, че нещата само ще се влошават. — Може да се затвори, ако сляза. Затова минавайте покрай мен един по един. Боунс, мини пръв.
Веднъж и едрият чероки направи каквото му беше казано, без да коментира. Стъпи на камъка до Мадок и се промъкна край него към отвора. Спря на входа, светна с фенерчето вътре, за да се ориентира, след това слезе от камъка за готвене и потъна в мрака. Мадок надникна в открилия се проход, но освен силуета на Боунс не успя да различи нищо.
Миранда беше следващата, но се спря на пейката, за да помогне на баща си. Тя изстена, когато горещината стигна до нея, и заподскача от крак на крак, докато Бел бързаше да се качи до нея. На Мадок ужасно му се прииска да имитира нейния огнен танц. Горещината беше преминала точката, когато беше само некомфортна. Знаеше, че скоро щеше да му причини физическо нараняване. Но се притесняваше, че твърде много движения върху камъка, може да предизвикат затварянето на вратата.
Щом семейство Бел минаха, дойде ред на Ейнджъл. Когато се промъкна край него, тя го целуна набързо.
— Какво горещо парче си ми ти!
— Ти също! — опита Мадок да се усмихне, но със стиснатите от болката зъби, това приличаше по-скоро на гримаса.
Тъкмо се готвеше да я последва, когато видя нещо да се движи в помещението, което току-що бяха напуснали. За част от секундата предположи, че светлината му е изиграла шега. Реши, че заради трепкането на пламъците под камъка за готвене изсечените статуи на Господарите на смъртта изглеждат така, сякаш се движат. Обаче ставащото беше достатъчно странно, за да го накара да светне в мрака.
Не беше зрителна измама.
В центъра на помещението стоеше човек. Поне Мадок предположи, че е човек, макар да беше трудно да бъде сигурен, защото първото му впечатление беше, че е покрит с люспи на влечуго. Фигурата вдигна ръка, за да заслони очите си от силната светлина, давайки на Мадок още секунда или две да осмисли онова, което виждат очите му.