Звучи като работа на истински мародер, помисли си Мария. Понякога единственият начин за борба срещу суеверията беше с други суеверия. Може би нейното присъствие щеше да успее да успокои напрегнатите нерви. Когато първите къщи се показаха, Мария разбра, че старицата не е сама в своето суеверие. Обикновено пътят беше пълен с деца, които си играеха или въртяха пумпали, а днес не се виждаше нито едно. Малцина възрастни мъже и жени стояха пред входовете на своите къщи подобно на стражи, готови да прогонят всеки възможен нарушител.
— Госпожо, къде е този Диего?
Жената вдигна повехналата си ръка и посочи нагоре по пътя. Мария продължи напред, докато пръстът на старицата не се размърда отново и посочи встрани от пътя. Тя не сочеше към някоя къща, а към откритото поле, осеяно с кръстове.
— Умрял ли е?
— Да.
Мария се смръщи и спря лендкрузъра встрани на пътя, но не изгаси двигателя.
— Как умря?
— Проклятието. То го отнесе.
Мария си помисли дали да не обърне, за да се върне в Сан Педро Сула. Ако селяните бяха обвинили Диего за някоя беда, не беше трудно да си представи, че може да са го убили, за да се отърват от въображаемото проклятие.
— Госпожо, как умря?
— От болестта, с която го зарази кучето.
Мария си отдъхна.
— Значи го е ухапало болно куче?
— Не го е ухапало. Не беше истинско куче. — Жената направи кръг с дланите си. — Купа, издялана във формата на куче.
Мария трябваше да се насили, за да потисне усещането си за безсилие. Губеше си времето с разговори за прокълнати реликви и умрял обирджия на гробове. В този момент старата жена добави:
— Обаче проклятието не умря с Диего. Има още много болни.
Тези думи привлякоха вниманието на Мария. Диего може да беше станал жертва на неизвестен брой патогени по време на набега си в дъждовната гора — инфекция от порязване или одраскване, случайно поглъщане на отровно растение. Единственият начин това да бъде установено, беше да се ексхумира трупът му, но тя не би го направила, освен ако не става дума за епидемия. Ако обаче и други показваха същите симптоми, не само имаше потенциална епидемия, но и пациенти, които можеше да прегледа. И евентуално да успее да спаси.
Но каква инфекциозна болест би могла да се развива толкова бързо? Минала беше само седмица от последното ѝ идване, а тогава никой не беше болен.
— Покажи ми.
Старата жена я заведе до една от къщите, зловещо белязана с черен парцал, вързан за един от стълбовете, образуващи рамката на вратата. Жена с мрачен вид, която можеше да бъде дъщеря на старицата, стоеше на пост на верандата. Тя се дръпна настрана, за да може Мария да влезе, но преднамерено отказа да я последва.
Мария реши, преди да влезе, да си сложи маска и ръкавици и веднага се зарадва, че го е направила. Миризмата беше съкрушителна: киселият мирис на болест и немити тела. Върху рогозките на пода бяха проснати четирима пациенти: двама мъже и две жени. Един от тях — вероятно мъж, макар да беше трудно да се определи — беше в крайния стадий на болестта. Единственият признак, че още е жив, беше неравното му и накъсано дишане. Повечето от косата му я нямаше, а от малкото останала се разбираше, че е опадала съвсем наскоро. Бузите му бяха измършавели и хлътнали, но средната част на тялото му изглеждаше подпухнала, пълна с газове като разлагащ се труп. По устата му имаше коричка засъхнала кръв, както и по голата му кожа, която приличаше на карта, покрита със струпеи, израснали върху люспите на бял обрив.
Другите пациенти имаха същите физически симптоми, но не толкова ясно изразени. Двете жени бяха запазили по-голямата част от косата си и имаха само няколко петна от белия обрив по ръцете и бузите. Но и двете бяха в клещите на мъчителна кашлица, при която пръскаха капчици кръв. Обривът на втория мъж беше по-напреднал. По кожата на лицето му бяха избили странни белези, подобни на срезове, и се спускаха надолу по ръцете.
Обривът по кожата подсказваше инфекция в крайния стадий, но другите симптоми ѝ напомняха за грип или може би хеморагична треска. Поведението на болните обаче беше много по-драматично от физическото им състояние. И тримата сякаш се намираха в дълбоко психотично разстройство.
Мъжът драскаше по мръсния под, оставяйки мокри следи, но не букви, а странни символи, които обграждаха спалната му рогозка. Показалецът му беше кърваво чуканче до първата фаланга, защото символите бяха нарисувани с кръв. Една от жените беше започнала подобно произведение на изкуството, докато другата се задоволяваше да размахва ръцете си във въздуха и да поучава на смесица от испански и ако Мария не бъркаше — чорти — стар маянски език, който все още се говореше в някои от селските райони.