— Разликата е, че аз съм готов да ги стъпча, а вие предпочитате да ги държите като домашни любимци. Госпожице Белтран, те са паразити. Зараза, която трябва да бъде унищожена.
— Ако наистина мислите така — отговори Изабела, задържайки погледа му, — какво чакате още? Вие вече имате Сянката, нали? Зная, че сте намерили Ел Гия в Хондурас. — Тя замълча, залагайки капана. — Обаче ви е страх да умрете като хлебарка. Права ли съм? Тук сте, защото мислите, че може да намерите лекарство, за да оцелеете.
Алекс се обърна към Карина.
— Това е губене на време. Хайде да взривим стената.
— Чакайте! — извика Изабела. Макар да не беше нарочно, Скано беше намерил начин да нападне така, че тя да не може да се защити. — Няма нужда да го правите. Има начин да се влезе в Къщата на Шибалба.
— И ти ще ни го покажеш? — попита Карина е подозрение. — Защо тази промяна в настроението?
— Сама го каза. Ектор ме направи своя наследница. Аз съм великата жрица на Змийското братство, а не ти. Не мога да ти позволя да разрушиш това свято място. Ако наистина уважаваш нашите традиции, ще се съгласиш.
Единственият отговор на Карина беше да посочи все още топлия камък за готвене.
— Направи го.
Изабела се освободи от хватката на своите похитители, но вместо към огнището се насочи към каменните фигури в края на помещението. Тя избра една от тях, положи ръце върху нея и каза на древния език:
— Добро утро, Хун-Каме.
След това се премести пред статуята до него и също я поздрави.
— Добро утро, Вукуб-Каме.
— Разбира се — прошепна Карина. — Изпитанието по разпознаване. Трябваше да се сетя.
Изабела погледна през рамо другата жена.
— Така е, но преди това трябваше да го видиш.
Макар никога да не беше идвала в помещението, Изабела знаеше, че това е правилното решение. Ектор ѝ беше разказал тази история още когато беше малко момиче. Историята как Героите близнаци изпратили Москито да ухапе Господарите на смъртта в тяхната зала за съвети. Първите двама се оказали дървени статуи. Третият обаче извикал, когато бил ухапан, което накарало четвъртия да го попита какво става. Така не само разкрил, че са Господарите на смъртта, но и името на своя брат. По този начин Москито научил имената на Господарите на смъртта и ги докладвал на Близнаците. Това им помогнало да издържат изпитанието.
Да пусне натрапниците в Къщата на Шибалба беше почти толкова богохулно, колкото да им позволи да влязат с взрив, но Изабела знаеше, че това е най-лесното изпитание, срещу което щяха да се изправят.
Господарите на Шибалба може и да не бяха истински, но в никакъв случай не бяха беззащитни.
— Получи се! — извика Миранда. — Ти беше прав.
Мадок издиша облекчено, защото беше затаил дъх, и се спусна в пукнатината. Както и Миранда беше казала, спускането надолу беше много по-лесно от предишните, тук имаше истински стъпала и ръкохватки чак до долу, където чакаше Миранда.
Светлината от фенерчето му се отрази в стотиците проблясващи заострени върхове като слънчев лъч, който танцува по морските вълни. С тази разлика, че това море се състоеше от лъскави черни обсидианови късове, дълги колкото ръката на Мадок от лакътя до върха на показалеца.
Около Миранда имаше чист район от няколко квадратни метра, разкривайки равен под, осеян със стотици малки дупки, от които проблясваха още лъскави черни върхове. Всичко тук напомняше за реката от скорпиони. Между острите като бръсначи остриета бяха разпръснати три човешки скелета. От лявата страна се виждаше чист участък, напомняйки началото на път. Миранда обаче мъдро не беше стъпила на него.
— Щом стъпих на остриетата, те потънаха в пода. Този път изглежда чист, но я виж това.
Тя посочи стената на около петдесетина метра отвъд чистия път. Помещението не беше естествена пещера, а по-скоро приличаше на вътрешността на пирамидата в Града на Сянката със стени от дялани камъни. Във всяка стена имаше правоъгълни врати — Мадок преброи общо десет — включително тази, през която бяха влезли. Но Миранда не сочеше това. Една от секциите отразяваше светлината на фенерчетата им с топъл златист оттенък, който Мадок веднага разпозна.
— Това е друг пътеводител.
— Към него ли трябва да вървим, или в посоката, в която сочи?
Последният избор щеше да ги накара преднамерено да стъпят върху още обсидианови остриета, но нямаше гаранция, че очистената част ще си остане така.