Усилие на волята или не, но варовикът остана до голяма степен цял.
— Не мърдай — изсъска Мадок, знаейки какво може да стане, ако повиши тон.
— Лесно ти е да го кажеш — подвикна Боунс. Думите му бяха бързи и отсечени. — Сега знам защо беконът цвърчи в тигана.
— Не се опитвай да станеш. Разпредели равномерно тежестта си.
— Може ли да прекратим вече с шегите, че съм дебел? — каза Боунс през стиснати зъби, докато се протягаше напред, за да сложи длани върху силно нагретия камък и да се изтегли напред. Беше дал на Миранда да пренесе торбата с водолазното оборудване, но въпреки това си оставаше най-тежкият от групата. Мадок искаше да пропълзи напред и да му помогне, но знаеше, че всеки грам допълнителна тежест може да предизвика пълно срутване.
След няколко мъчителни минути Боунс стигна до вратата, въпреки че дланите и краката му бяха покрити с кървящи плюски.
— Мамка му. Това беше…
Ейнджъл и Миранда му изшъткаха едновременно.
Той ги погледна невярващо.
— Всичко е наред. Добре съм. Изгарянията са само втора степен.
— Шшт! — изшътка му отново Ейнджъл и посочи към тавана. — Къщата на прилепите.
Въпреки че явно изпитваше болки, лицето на Боунс засия.
— Истински ли са? — Той погледна покрай останалите и светна с фенерчето си към пода на пещерата. — Изобщо не очаквах това. Ако не видя Ан Хатауей[33] след десет секунди, официално ще обявя, че има измама. — В отговор на неразбиращия поглед на Миранда, добави: — Жената котка? Защото сме в Пещерата на прилепите[34]? Мили боже! Вие не разбирате от шега, а?
— Съжалявам. За мен не е направила нищо — подхвана Мадок шегата.
Очите на Боунс се ококориха от шок и той се хвана за сърцето, сякаш щеше да получи инфаркт.
Мадок се усмихна. Боунс сигурно изпитваше силни болки, но чувството му за хумор оставаше ненакърнено.
— Всъщност прилепите са добър знак — прошепна Ейнджъл, — защото трябва да могат да влизат и излизат. Така че наблизо сигурно има изход.
— Надявам се — съгласи се Боунс, — защото още веднъж не минавам оттам.
— Имаме късмет, че са обикновени прилепи — каза Бел. — „Попол Вух“ описва къща, пълна с огромни Прилепи на смъртта, които вместо криле имат остриета.
— Може да се нарече и късмет — каза Мадок. — Но ако се подплашат, тук вътре ще стане неприятно. — Той светна върху пода на пещерата под тях. — Трябва да минем през това.
— Мирише като най-големия кенеф в света — заяви Ейнджъл и сбърчи нос.
— Права си — кимна Миранда, — защото това е гуано.
— Курешките са богати на нитрати — обясни Мадок. — Това трябва да е източникът на амонячното охладително вещество. В пода сигурно има канали, които отвеждат течния амоняк в друга пещера под Студената къща.
— Преди повече от хиляда години маите са измислили как да превърнат изпражненията на прилепите в хладилник, но така и не са изобретили колело. — Ейнджъл поклати глава. — Луда работа.
— Мамка му, чиста лудост — съгласи се Боунс.
— Дръж се прилично или ще се оплача на дядо — заплаши Ейнджъл.
Боунс завъртя очи.
— Пресичането на пода с гуаното няма да е лесно — предупреди Мадок. — Вероятно слоят е много дебел. Изпаренията със сигурност са отровни, но ако се придържаме към краищата на помещението, където слоят е най-тънък, ще успеем да пресечем, без да вдишаме твърде много.
Докато говореше, съобрази, че за Бел и това ще е много, но археологът просто кимна.
— Ще се справя.
— Вероятно там ще намерим вратата за… — Мадок погледна към Бел. — Какво ни остава да намерим?
— Не мога да кажа със сигурност, но Къщата на прилепите е последната от шестте къщи.
— Значи трябва да сме близо до онова, което се надяваме да намерим. Каквото и да е то.
— Аз се надявам да сме близо до изход — подхвърли Ейнджъл. — А прилепите?
— Ако нещо ги обезпокои, залегни и ги остави да прелетят над теб.
— На пода, покрит с курешките им? Съжалявам, че попитах.
— По-добре това, отколкото някой бесен прилеп да се заплете в косите ти.
— Бесен? Имаш предвид носител на бяс?
— Шегувам се — бързо каза Мадок. После взе тежката торба от Миранда и я преметна през рамо. — Трябва да внимаваме да не ги подплашим. Така ще е по-лесно и за нас, и за тях.
Той заслиза по стъпалата, стъпвайки като в паници, като се движеше дори по-тихо от проведените шепнешком разговори.
При тази първа предпазлива крачка туристическата му обувка потъна до глезените в гуаното, чийто слой беше по-дебел и сух от калта по дъното на шахтата, през която бяха влезли. И разбира се, много по-отвратителен. Вероятно слоят беше дебел няколко метра. Мадок чувстваше как при всяка крачка се сбива под него като пухкав сняг.
33
Актрисата играе в „Черния рицар: Възраждане“ ролята на Селина Кайл — истинското име на Жената котка. — Б. пр.