В далечния край на пещерата видя друго стълбище да се издига нагоре. Ако зарежат първоначалния си план, то лежеше на по-малко от петдесет метра от тях. Но слоят гуано в центъра беше по-висок и пресичането му щеше да е гадно и опасно.
В продължение на няколко минути шумоленето над главите им продължаваше, но когато колонията прилепи стана по-неспокойна, Мадок чу различен звук, който беше по свой начин още по-зловещ. Беше шумът от урина и курешки от прилепите, които падаха на пода — истински дъжд от изпражнения, който се изсипваше около тях. И по тях.
Той реши леко да ускори крачка. Тъкмо бяха прекосили половината от пространството, когато пронизителен писък прониза тишината.
Мадок замръзна. Не смяташе, че звукът е дело на някого от тях. Беше силен и пронизителен, но далечен като свирката на приближаващ се влак. Продължи съвсем кратко, но това беше достатъчно за прилепите да изпаднат в ярост.
Чуха се животински крясъци и плясъкът на десет хиляди кожени криле. Пещерата се изпълни с шум. В пространството се завъртяха прашинки прах и изпарения, когато тези малки криле раздвижиха въздуха.
В началото суматохата беше ограничена само в най-горните части на пещерата, но той знаеше, че с усилването на паниката тези създания скоро ще започнат да се спускат и прелитат и в ниското, принуждавайки екипа да се привежда и търси укритие.
Изведнъж, в противоречие на своя по-раншен съвет, Мадок извика:
— Тичайте!
Той се отдръпна настрана, за да пропусне другите напред. Ейнджъл спринтира с нехарактерен за нея нещастен вид. Следваше я Миранда, хванала баща си за ръката. Тя го подтикваше да бърза, но очевидно археологът не можеше повече.
— Аз ще се оправя с това! — извика Боунс, наведе се и вдигна Бел на рамото си. Археологът изкашля една ругатня, но нямаше какво да направи, когато Боунс хукна напред, изпреварвайки сестра си. Миранда се вторачи невярващо след тях, затова Мадок я хвана за ръката и я задърпа след себе си.
Нещо избухна пред лицето му. Той инстинктивно замахна към него със свободната си ръка. Прилепът се отклони в последната секунда, но веднага още два заеха неговото място и скоро въздухът пред тях бе изпълнен с шумоленето на криле. Странното им цвъртене и цъкане, усилено хиляди пъти, беше мощна атака срещу сетивата им и караше всеки нерв в тялото на Мадок да трепти.
Миранда се препъна, ръката ѝ се изтръгна от хватката на Мадок и тя падна, прокарвайки бразда в гуаното, докато се плъзгаше напред. Мадок скочи след нея, пъхна ръка под мишницата ѝ и я изправи на крака, а през това време малки гневни телца се заблъскаха в тях.
Разумът говореше на Мадок, че рискът от нараняване е незначителен. С редки изключения повечето прилепи тежаха по-малко от трийсет грама, имаха много малки зъби и не проявяваха никакъв интерес да атакуват човешки същества или нещо друго, по-голямо от комар. Но в средата на бурята това беше малка утеха.
Съществуваше и действителна вероятност да се загубят и да налетят на някоя още по-голяма опасност. Вече беше изгубил ориентация. Заради този непрозрачен облак, който се виеше около тях, беше невъзможно да се определи накъде да вървят. Не можеше да види нито далечното стълбище, нито светлините на останалите от групата.
Той се обърна в посоката, която според него щеше да го отведе до стената на пещерата, и все още стискайки Миранда за подмишницата, тръгна натам. Слоят гуано под краката им сякаш стана по-дебел, затова след пет крачки, се обърна наляво и отново опита.
Този път намери стената.
Близо до края на пещерата ятото беше по-малко активно, защото тук прилепите имаха по-малко пространство за маневриране. Това позволи на двамата с Миранда да се движат почти тичешком. Той плъзгаше свободната си ръка по стената през цялото време, като същевременно не пускаше Миранда, за да не се изгубят. След няколко минути или може би секунди видя през леката мъгла пред себе си проблясване на светлина и чу познат глас да го зове.
— Дейн!
Той се завъртя към светлината.
— Ейнджъл, тук съм.
Изведнъж тя се озова до него и го прегърна. Беше покрита с ивици мръсотия, уплашена, но като цяло невредима.
Сега видя още светлини. Боунс и Бел се изкачваха по стъпалата, където щяха да са в безопасност. Ятото започна да намалява — вероятно повечето прилепи бягаха от пещерата по тайния маршрут, който използваха, за да излязат навън.
— Почти стигнахме — каза Мадок, хващайки Ейнджъл за ръката. Сега, когато вече виждаше пътя, който щеше да ги изведе на безопасно място, нямаше повече нужда да се промъкват покрай стената.